Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Съвсем скоро — увери ги Александър, прикривайки неспокойствието си. — Повярвайте ми, след година всички ще бъдете облечени в коприна. Ще пирувате със златни и сребърни съдове, а персийските жени ще изпълняват всичките ви желания.

— Всичките ли? — попита някакъв шегаджия.

Александър му се закани с пръст и намигна закачливо.

— В твоя случай може да има едно-две изключения.

Бурен смях посрещна отговора му. Александър премина по-нататък. Въздъхна с облекчение, когато стигна до заграденото за него място в лагера, заобиколено от каруци и трофеи, наредени, за да привличат бъдещи победи и охранявани от елитния отряд на царската армия. Александър размени няколко думи с капитана на стражата и отмина. В центъра на мястото имаше олтар, окичен с мокри, кални цветя. Александър отиде до него, откъсна един крин и го смачка между пръстите си. Не беше ли го предупредила Олимпиада, или може би Аристотел, за соковете на това цвете? Не бяха ли отровни или…? Александър погледна към царските шатри, подредени във формата на буквата Т. В тясната част се намираше помещението, където свикваше военните си съвети, а по дългата бяха разположени покоите му. На входа се бяха скупчили група лекари. Тук беше атинянинът Пердикъл, висок и широкоплещест, с късо подстригана черна коса. Дръпнати очи, тънък нос над строго свитите устни. До него — Клеон от Самос — дребен, русокос, кръглолик и суетлив, потаен човек, приятел на първия помощник на Александър. Леонт от Платея, почернял от слънцето, с лукави очи и лигава уста, която сякаш вечно стоеше отворена. И най-накрая Никий откъде ли беше той? А, да, от Коринт. Остър поглед, остри черти и остър ум. Непокорна сива коса обграждаше лицето на стареца, обсипано с дълбоки бръчки. Лекарите си разменяха остри реплики с един войник, който им преграждаше пътя — не осъзнаха, че Александър се е върнал, докато войникът предвидливо не им обърна внимание.

— Тук ли е той, царю? — попита Пердикъл. — Чухме, че…

— Вие сте дочули, а аз знам истината — пошегува се Александър. — Да, можете да го видите, но не сега.

Той намигна на Клеон и си проправи път към преддверието на палатката, чакалнята, където стояха царските прислужници. Остави им наметката си и влезе във вътрешното помещение, където имаше маса, столове, скъпоценности и лични вещи. Прислужникът, който почистваше една лампа, се обърна.

— Излез! — заповяда му Александър.

Момчето изтри ръце в туниката си и побърза да се подчини. Александър го хвана за рамото и го обърна към себе си. Вгледа се в гладкото мургаво лице.

— Ти си добро момче — усмихна му се той. — Просто съм уморен. Кажи на останалите да пазят тишина.

Александър не обърна внимание на Теламон, когото видя да седи на стол в левия ъгъл между два сандъка. Вместо това отиде до писалището си и разрови из документите, натрупани там.

— Секретарите ми винаги са заети.

— А нима всички ние не сме? — попита хладно Теламон.

Александър го погледна остро и започна да сваля бронята си.

— В името на Аполон или оня, в когото вярваш, Теламоне! Не стой там. Ела тук и помогни на стария си приятел.

Теламон се подчини, наведе се и развърза връзките под мишницата на царя.

— Променил си се — отсъди Александър.

— Както и целият свят, царю.

Теламон развърза каишката, присвивайки очи, докато я освобождаваше от катарамата.

— Стоял си твърде дълго на слънце, Теламоне. Зрението ти се е влошило.

— Винаги съм бил така, царю — не виждам надалеч.

— Някога ме наричаше Александър.

— И други неща, царю — шеговито припомни Теламон.

— Как е майка ми?

— Смъртоносна както винаги.

— Заплаши ли те?

— Не мен, а онези, които обичам.

Александър свали бронята си и я хвърли на един стол.

— Те са в безопасност. Не се плаши от нея, Теламоне. И твоето име, и тези на семейството ти са в списъка.

Царят свали фустанелата, седна на един стол и разкопча бойните си ботуши, после съблече подгизналата си от пот туника. Остана гол, само по набедрена превръзка и разпери ръце.

— Е, годен ли съм, лекарю?

Теламон изучаваше розово-бяла кожа с белези от стари рани и синини, потъмнелите части, изгорели от слънцето. Краката на Александър бяха здрави и мускулести, коремът — плосък.

— Здрав дух в здраво тяло, а, Теламоне?

— Тялото ти е годно, царю.

Усмивката на Александър се стопи. Той отиде до сандъка, извади бяла туника, обточена с пурпурна лента, и я навлече.

— Изобщо не си се променил — язвителен и циничен както винаги.