Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Да, спомням си — отвърна Теламон. Виното му беше помогнало да се отпусне и сега спомените прииждаха на талази. — Горската нимфа…

— Точно така! — съгласи се Александър. — Горската нимфа! Беше красавица. Лежахме върху смачканото грозде. На другия ден отидох да я потърся, но някой беше казал на майка ми, нали? Момичето беше продадено и Олимпиада ми съобщи, че сигурно съм срещнал горска нимфа, дар от боговете. И знаеш ли, Теламоне, аз й повярвах. — Лицето на Александър се разкриви, странните му очи се взираха в далечината. — Това беше първият истински урок, който ми даде майка ми — в живота ми трябва да има само една жена и това е Олимпиада. Тя започна да повтаря с глас на сирена, че съм безсмъртен, че съм избраник на боговете. Че Херакъл и Ахил били мои предшественици. Разбира се, това ме вълнуваше. Втората част беше по-жестока — че може би не съм истински син на Филип, а дете на бог. Бях объркан. Помниш ли колко тъжен бях, Теламоне?

— А аз ти казах да поговориш с Аристандър.

Александър рязко се изсмя.

— И аз му разказах всичко. Аристандър от Телем. — Той се обърна и вдигна чаша към своя пазител на тайните, който лежеше навъсен в другата част на палатката. — Той пееше същата песен като майка ми, но ми каза и горчивата истина. — Александър погледна надолу и когато вдигна очи, те бяха пълни със сълзи. — Каза, че Филип и Олимпиада се обичали до лудост. Когато за пръв път се срещнали на остров Самотраки, Филип сметнал, че е бил посетен от богиня и че никога няма да обикне друга жена. — Александър въздъхна.

— Разбира се, пияният Филип беше различен от трезвия Филип. Когато беше пиян, не подбираше. Олимпиада никога не му прости изневерите. Помниш ли, Теламоне? Когато бяхме момчета и посетихме Пела, ти се промъкна в спалнята на Олимпиада?

Теламон потисна тръпката си — понякога кошмарите му се завръщаха.

— Стаята на майка ти беше пълна с бръшлян — тихо каза той. — На външната стена беше издълбана лоза с вити клонки и буйни листа.

— Ами змиите? — попита Александър. — Змиите, които влизаха и излизаха? Нищо чудно, дето се говореше, че Олимпиада спи със змия, която всъщност била преобразеният бог Аполон. Тя започна да намеква на Филип, че не съм му истински син — той й отмъсти с още повече жени. Но аз го обичах. Денят, в който обяздих Буцефал — продължи той, говорейки за черния си боен кон, наречен така заради бялото петно на челото си. — Филип даде пир и вдигна наздравица за мен. „Това е моят син, — обяви той, — укротителят на коне“. — Александър примигна. — Никога през живота си не съм бил по-горд. Накара ме да пия вино. Молех го да бъде верен на майка, ми, но той се ядоса, затова му казах: „Така, както сееш копелета, няма да остане царство, което да наследя.“ — Александър се приведе и дръпна Теламон за туниката. — Той ме сграбчи и ме придърпа към себе си. „Ако ти си наполовина мъж, колкото съм аз — каза ми той, — ще си спечелиш свое царство и ще го запазиш!“ Естествено, майка ми го чу и ми се довери. Описа ми как, когато съм бил заченат, нощният вятър се втурнал в стаята й и дори звездите се скрили, докато къщата се тресяла от светкавиците и гръмотевиците. Загадъчни пламъци изпълнили спалнята й и какво ли още не. — Александър потърка бузата си. — Мама срещу татко, татко срещу мама. Филип беше добър стратег. Реши да приеме думите на Олимпиада буквално. Щом не му бях син, трябваше да се ожени отново. Затова се хвана с онази хлапачка, дъщерята на Атал. Разведе се с Олимпиада и Евридика роди син от него. Само боговете знаят как щеше да завърши тази битка, ако не го бяха убили.

— Ти имаше ли вина за това, Александре?

Царят погледна встрани.

— Не, не мисля.

— Ами Олимпиада?

— Не съм много сигурен. Мислех, че с всичко това е свършено. — Александър продължи меко. — Персите твърдят, че аз съм убил Филип. Казват, че никой син не би убил баща си, следователно, Филип не е бил мой баща. Така че аз съм едновременно узурпатор и копеле.

— Но те са твои врагове — успокои го Теламон. — Ти си върховен пълководец на Гърция, въплъщение на свещената мъст срещу Персия.

— Но аз съм си пак Александър! — изсъска царят в отговор.

Щеше да продължи, но шумът в палатката престана, когато Птолемей скочи на крака и изкрещя:

— Да играем на котебос!

Един слуга донесе кол и го заби в земята в центъра между лежанките. На него балансираха чиния. Птолемей с мъка се изправи на крака и вдигна пиянски тост.

— Пия за моята любов! — изрева той, пи от чашата и плисна остатъците към чинията. Не улучи, затова изруга и се свлече обратно на лежанката. Останалите със залитане се изправиха и задюдюкаха. Антигона лежеше тихо, облегната на кушетката, с притворени очи. Теламон не можеше да реши дали слуша разговорите им или просто изучава тези диви македонски военачалници.