Пол Дохърти - Дверите на ада

Сега готвачът лежеше неподвижно с отворена уста. Очите му бяха полузатворени, върхът на езика се подаваше от устата му.

— Обичам миризмата на риба. — Клит подуши въздуха в помещението. — Какво му е на този дебел глупак?

— Убили са го — прошепна Теламон. — Клит, сега не е време да се държиш като командир. Накарай да отнесат трупа. Нищо не мога да направя. — Той подритна делвата със змиорките. — Накарай войници, обути с ботуши, да изпразнят и това. Кажи им да внимават, защото вътре има отровни змии…

— Две пиеси по едно и също време. — Тихо пляскайки с ръце, Александър влезе в кухнята. — Чух те, Теламоне. Клит, направи каквото ти казват. Лекарю, искам да поговоря с теб.

Той почти изтегли Теламон след себе си през малката врата в другия край на кухнята. Излязоха на малкия вмирисан двор, където беше струпан боклукът. Птиците, които кълвяха от него излетяха и заграчиха, пърхайки с черните си криле.

— Дъщерята на готвача беше отровена — започна Александър, — а сега и той самият. Защо?

— Не знам. Ако знаех, всички щяхме да разберем истината. Тя беше убита с парче сирене, предназначено за Сарпедон. Змиорките са пресни, донесли са ги тази сутрин, нали?

Александър вдигна рамене.

— Аз съм военачалник — усмихна се той, — а не готвач. — После въздъхна. — Значи няма да вечерям змиорки.

— Подозирам, че са били донесени в плетени кошници — продължи Теламон — и изсипани в делвата. Някой е пуснал отровните змии на едно от двете места.

— Разбира се — промърмори Александър. — А готвачът е бръкнал вътре.

— Бил е ухапан поне четири пъти — обясни Теламон. — За едно ухапване би могло да има противодействие, но за толкова много…

— Змии! — просъска Александър. — Разбрах, че тук ги има много. Кой избра това място?

— Доколкото знам, Солан.

— Ще повикам няколко критски стрелци — заяви царят. — Те умеят да прочистват от змии. Ти не ми казваш всичко, нали, Теламоне? — Той го погледна с ъгълчето на окото си.

— Разбрах, че вчера е имало проблеми в стаята ти.

Лекарят му разказа случилото се.

— Значи, който и да е този човек — Александър подритна купчината огризки от ябълки и смачка една със сандала си, — той е убил писаря, опитал се е да убие лекаря ми, а сега посегна на готвача и дъщеря му. За Памен го разбирам. — Царят почеса брадата си и погледна Теламон право в очите. — Персите със сигурност биха платили и за твоята глава. Но защо да убива готвача инякаква прислужница?

Александър прокара пръсти през златисточервената си коса, разноцветните му очи не се откъсваха от Теламон. Той наклони глава надясно и го загледа, сякаш го виждаше за пръв път.

— Защо не ми каза за нападението над теб? — Царят лекичко потупа лекаря под брадичката. — Ти си ценен човек, лекарю. Който нападне теб, напада мен. Ти не обичаш змиите, аз също. И на двамата ни напомнят за майка ми. Следващия път проверявай внимателно стаята си. Внимавай какво ядеш и пиеш. Имаш ли някакви подозрения?

Теламон поклати отрицателно глава.

— Истината ли ми казваш? — Александър приближи лицето си към неговото.

— Ами ти? — имитира го Теламон и се наведе само на няколко сантиметра от него. — Истината ли ми казваш за ръкописа на Питий, Александре, или пак играеш някаква пиеса? Каква е ролята ти този път? Угриженият стратег, който се притеснява за укрепленията на града? Познавам те, Александре. Следвам те в походите ти — теб, великия актьор; човекът, който заблуждава противниците си и напада бързо и безжалостно като змия.

Царят отдръпна главата си и изпитателният му поглед отстъпи място на шеговит свян. После затрепка с дългите си мигли като момиче.

— Стига, Теламоне — изгука той престорено, — не знам за какво говориш. А сега трябва да догледам пиесата.

След това Александър се върна в кухнята. Спря се да успокои някои от прислужниците. Теламон дочу звън на монети по пода, но когато го последва, царят вече беше излязъл. Забравили за трагедията, прислужниците търсеха парите. Теламон повика пекаря. Мъжът се приближи с недоволен вид, присвитите му очи още оглеждаха пода за монети.

— Кога донесоха змиорките?

— На разсъмване. Един селянин и синът му ни ги носят. Змиорките бяха пресни, уловени снощи.

— Как ги донесоха?

— В кошници.

— И ги пресипаха в делвата?

— Точно така — мрачно се усмихна пекарят.

Теламон го сграбчи за набрашнената туника и го придърпа към себе си.

— Един човек беше жестоко убит — прошепна той. — След няколко часа тялото му ще бъде на пепел, а душата му ще броди из мъртвата пустош на Хадес. Искаш ли да се присъединиш към него?