Пол Дохърти - Дверите на ада

Между обсадните оръжия имаше и подвижни дървени укрития, чиито покриви бяха покрити с намокрени кожи като предпазна мярка срещу огнените стрели на обсадените. Те можеха да бъдат избутани до стените и полегатите покриви прикриваха войниците, които се занимаваха с тараните. Сега те лежаха злокобно тихи като хищници, дебнещи плячката си. Погледът на Теламон се спря на големия ров и той се зачуди как ще го запълни Александър, за да прекара хората и машините си до стените. През последните няколко дни дърводелците бяха заети да изработват десетки плоски заслони, но царят не казваше защо са му необходими.

Разбира се, Александър съблюдаваше протокола на войната. Той искаше обсадените да преценят пълната му мощ преди да започне атаката. Според законите на войната, той трябваше да отправи последно предложение към Мемнон и гарнизона му да се предадат. Царят извади меча си и го вдигна високо, докато галопираше пред бойната линия, поздравяван с блъскане на щитове и пронизителния македонски боен вик.

Звукът отекна до небето и беше посрещнат от освиркванията и подигравките на мъжете по крепостните стени. Защитниците развиваха големи рула кожа, които провисваха от укрепленията като допълнителна защита срещу тараните и тежките камъни, които скоро щяха да бъдат изстреляни срещу тях. Царят стигна левия край на македонската войска, обърна се и отново препусна покрай нея. Черният му боен кон Буцефал, на чието чело се открояваше бяло петно, се наслаждаваше на вниманието и възгласите, тръскайки глава. Александър беше избрал украшенията и сбруята му от плячката, взета от персийския лагер след победата при Граник — черни кожени юзди, украсени със скъпоценни камъни и пулове, съчетани със златисто наметало. Царят представляваше зашеметяваща гледка; както прошепна един от спътниците на Теламон: „живо въплъщение на бога на войната“. Слънцето се отразяваше в лъскавата му броня, конската грива на шлема му се вееше след него, блестящия меч проблясваше във въздуха в обичайния жест на военачалник, който се кани да даде заповед за всеобщо нападение.

Щом Александър се върна на мястото си, свали шлема и разкри странните си, разноцветни очи, светещи дяволито и блесналото си от пот момчешко лице. Направи кръг с коня, улови погледа на Теламон и му се усмихна.

— Насладете се още малко на спокойствието — каза той, — защото след малко тук ще връхлетят Фурните!

— Ами проклетият ров? — изръмжа някой. Александър сложи пръст пред устните си и се обърна.

Придружен от двама вестители и тръбач, той излезе малко напред. По негов сигнал се разнесе продължителен тръбен звук, преди вестителят да стигне почти до края на рова, откъдето вятърът донесе думите му.

— Жители на Халикарнас, отворете портите и се предайте! Предайте на нашия цар, осиновен от царица Ада, законна владетелка на града ви, онези, които ви заблудиха: Оронтобат, Мемнон и Ефиалт.

Хор от обиди посрещна думите му. Една стрела се заби в земята до него и подплаши коня му. Вестителят слезе, взе стрелата, счупи я в знак на презрение и се върна при Александър. Още двама вестители пристъпиха напред, носейки общоприетите символи на войната. Стигнаха до ръба на рова. Мъжът, който носеше запалена глава, я хвърли във водата, а другият, въоръжен с копие, покрито със засъхнала животинска кръв, го метна колкото се може по-надалеч. То падна в тъмната вода под освиркванията на мъжете по укрепленията.

— Приготви се за атака!

Селевк, който беше помощник на Александър в отсъствието на Птолемей, издаде заповедите си. Фалангите и отрядите на щитоносците веднага се разделиха, за да пропуснат каруците на строителите отпред. Войската отстъпи и се раздели на части. Бойните машини бяха подготвени, мангалите изнесени напред до каруците с камъни и стрели за катапултите. Обсадните машини се преобразиха — вече не приличаха на големи дървени рамки с ръчки и обтегнати въжета от конски косъм. Те сякаш оживяха, когато навиха скрипците им и заредиха горящи съдове, копия и стрели в специалните гнезда на катапултите и огромните лъкове. Обсадните кули бяха подготвени, по тях се заизкачваха лековъоръжени войници, за да заемат местата си на различните нива — стрелците с лъкове и прашки на върха, под тях копиеносците, а при основата — мъжете, които щяха да действат с големите тарани. Въздухът се изпълни със скърцане на скрипци и ръчки. Черен дим се заиздига от мангалите и замириса на изгоряло масло.

Защитниците на Халикарнас изстреляха няколко залпа с лъковете и прашките си, но те не достигнаха до противниците им. Най-после македонците бяха готови, катапултите — заредени, огромните лъкове — натегнати. Всеки катапулт се охраняваше от отряд критски стрелци. Обсадните машини със скърцане се придвижиха малко по-напред.