Пол Дохърти - Дверите на ада

— Донесоха змиорките в кошница — избъбри пекарят. — Пресипаха ги в делвата и толкова.

— Ти беше ли тук по това време?

— Да…

— Видя ли нещо необичайно?

— Господарю — изхленчи мъжът, — някой може да е сложил отровните змии в кошницата, но може и да е случайност.

— Едва ли. — Теламон го отблъсна.

— Поне пет. — Касандра влезе в кухнята. — Пет отровни змии. Войниците ги убиха. Благородният ни цар нареди на критяните да претърсят градината и да убият всички змии, които намерят. Клит каза, че ще донесе таралеж… Теламон профуча покрай пекаря и направи знак на помощничката си да го последва на двора.

— Продължава ли представлението?

— Да, нали познаваш Александър — мрачно се усмихна Касандра, — винаги прави онова, което е решил.

— Там ли е Херол? Доведи ми го — помоли Теламон. — Ще го чакам пред стаята му. А ако е отключена — вътре.

— Защо?

— Ще разбереш.

Теламон влезе във вилата, изкачи стълбите и мина през коридора. Някой беше сложил свежи цветя в кошниците, лъснатият под миришеше приятно. Отмина стаята на Бес и зави към малката ниша. Спря пред вратата на Памен и я отвори. Никой не я беше използвал и всичко изглеждаше, както когато беше претърсвал вещите на мъртвия писар. Той отиде до отворения прозорец и погледна към тъмночервените плочи на пътеката. Чу Касандра да го вика, затова излезе и ги посрещна. Слабото нацупено лице на Херол беше пламнало и жрецът нервно се потупваше по бедрата.

— Пиесата беше чудесна.

— Къде е стаята ти?

Херол отиде до вратата след стаята на Бес и я отвори. Теламон влезе. Жрецът очевидно беше прибран човек, леглото му беше оправено, скрито зад белите мрежи; дрехите му бяха закачени на кука на стената. Малкото писалище беше превърнато в импровизиран олтар. Теламон го приближи и се загледа в издяланата от камък глава, на чието чело имаше диадема с релеф на нападаща кобра.

— Меретсегер! — възкликна Теламон. — Богинята-змия! Нейният храм е срещу некропола в Тива, нали? Меретсегер! Онази, която винаги наблюдава и чака!

Херол кимна.

Теламон протегна ръка и докосна кървавочервения камък, вграден в диадемата от полиран дъб. Чу как Херол рязко си пое дъх.

— Познаваш ли змиите? — обърна се към него Теламон.

— Притежавам известни знания.

— Знаеш ли как да се справяш с тях? Да ги ловиш?

— Донякъде. — Жрецът изтри длани в тъмносинята си туника и се уви по-плътно в наметката си.

— Бил ли си в Египет?

— Ходил съм в Двойното царство — надуто отвърна Херол. — Поклоних се в храма на Меретсегер.

— Какво те доведе в двора на царица Ада?

— Недоразумения по житейския ми път.

— Ловил ли си змии тук, Херол? Жрецът се усмихна самодоволно.

— Не принасят ли поклонниците на Меретсегер котки в жертва?

Очите на Херол останаха твърди като кремък и той се накани да се обърне.

— Още един въпрос. — Теламон постави ръка на рамото му.

Жрецът я погледна, сякаш беше мръсна.

— Сутринта, когато отиде в стаята на Памен…

— Вратата беше залостена.

— А не опита ли по-късно? Ти дойде последен в стаята за тъкане.

Жрецът сведе глава.

— Мисля, че си го направил — продължи лекарят. — Върнал си се в стаята на Памен: този път вратата е била отворена и си влязъл. Взел си дисагите му и си ги донесъл тук. Претърсил си ги — тогава си намерил парчето пергамент, а не предишната вечер. Херол мъчително преглътна.

— Видели са те — Теламон се усмихна, за да прикрие лъжата. — Носел си дисагите.

— Но това е не…

— Невъзможно? — помогна му лекарят. — Защото си скрил дисагите тук и си ги изнесъл късно през нощта, след като си ги претърсил щателно?

— Аз не съм убил Памен.

— Не, но си откраднал вещите му. Какво имаше в дисагите му?

— Дрехи, сандали. Изхвърлих ги в малкото блато в другия край на градините.

— Много добре. — Теламон погледна Касандра, която стоеше с гръб към вратата. — Намерил си сандали, туники, писмени принадлежности и парче пергамент, какво друго? — Той сведе очи към мраморната глава на Меретсегер.

— Аз съм чужденец в двора на царица Ада — признаХерол. — Исках да се изявя. Върнах се в стаята на Памен. Нямаше никой, прозорецът беше отворен, видях дисагите. Вещите му… — той сви рамене. — На писалището нямаше нищо, оставаха само дисагите. Реших да ги претърся и даги върна по-късно. Чух останалите да ме викат, затова ги скрих под леглото си и дойдох на срещата.

— Какво стана, след като открихме, че Памен е мъртъв?

— Нямах друг избор освен да се отърва от тях.