Пол Дохърти - Дверите на ада

— И всичко това заради един ръкопис.

— Мислиш ли, че Александър някога ще узнае съдържанието му?

— Почти съм готов с него.

— Какво? — възкликна Касандра.

— Мисля, че Памен се е заел с буквата „е“, петата от гръцката азбука. Очертавал я е в извадките от пиеса на Софокъл. Когато бях в Египет, изучавах йероглифите в гробниците — най-често срещаният беше онзи, който означаваше „фараон“. Разбереш ли веднъж това, останалото беше доста лесно. Знаеш ли, че гласните „е“, „а“ и „и“ са най-често използвани? „Е“ със сигурност. Не знам дали „а“ или „и“ е на второ място, но ако успеем да разберем кои числа отговарят на тези букви в ръкописа на Питий, скоро ще разгадаем и останалите. Залагам кана вино, че Солан и останалите вървят по същия път.

Дочуха звуци от двора: Александър, Хефестион и останалите военачалници излязоха навън, последвани от прислужници, които носеха столове и дървени пейки.

— О, не — промърмори Теламон. — Настъпи мигът на славата за Генций.

Той изчака бъбрещите слуги да приключат с импровизирания театър, нареждайки пейките и столовете в полукръг. Александър погледна към тях и им направи знак да се присъединят към него.

— Явно, че няма да се отървем.

Сега прислужниците изнасяха малки масички с чаши и чинии. Други направиха навес от платнище и четири кола, забити в земята. Теламон и Касандра заеха местата си зад царя. Аристандър, облечен в пищна ярко оранжева роба, нахлу през портата. На оплешивяващата му глава имаше лавров венец. Все още опипваше болното си ухо.

— Това ми напомня нещо — прошепна Теламон. — Когато представлението свърши, вземи стъкленицата с камфорово масло от медицинското ми сандъче. Кажи на почитаемия Пазител на царските тайни да го затопли и да си слага по няколко капки в ухото. То ще размекне ушната кал и болките му ще преминат.

— Господарю — Аристандър се изправи под навеса и се препъна в гънките на импровизираните завеси, което предизвика викове и смях сред публиката. Александър плесна с ръце за тишина. — Царю, колеги актьори, днес ще ви доставим удоволствието да чуете пиесата на Софокъл „Едип цар“.

— Какво? Цялата ли? — извика Черния Клит.

— Само извадки — отвърна Аристандър сопнато, — представени от Генций в ролята на Едип и моите хубавци като Хора.

Аристандър изчезна назад в двора и доведе телохранителите си. На Теламон му беше трудно да остане сериозен. Келтите бяха свалили броните си и носеха дълги широки роби и сандали. Черния Клит наведе глава и раменете му се разтресоха; не престана, дори когато царят го смушка в ребрата. Очевидно Аристандър имаше собствена идея как трябва да бъде представена пиесата. Той водеше нелепо изглеждащите келти, които се чешеха по брадите и косите и ръцете им посягаха към липсващите бойни колани. Теламон трябваше да се ощипе, за да не избухне в смях. Светът на Александър беше като несъществуваща страна, намираща се между съня и реалността. Предстоеше им обсада, а ето че седяха в градините на вилата и гледаха „Едип“ на Софокъл, където Хорът не беше група атински младежи, а банда келтски главорези, научени от господаря си да рецитират някои от най-великите стихове на света.

Известно време мина в бутане и блъскане, докато Аристандър разполагаше групата по свой вкус. Най-после той остана доволен, обърна се и се поклони на царя. Не пропусна да хвърли отровен поглед на Клит, който беше скрил лице в ръцете си. Дори отдалеч Теламон виждаше, че по белязаните бузи на стария воин се стичат сълзи от смях. Хефестион се владееше по-добре. Теламон поблагодари на боговете, че Птолемей не присъства. Той мразеше Аристандър и го взимаше на подбив при всяка възможност. Но военачалникът с маймунското лице беше поел на път с елитните си отряди към скалистата местност Ниса.

Прислужници, роби и войници, които не бяха на пост, също заприиждаха. Касандра беше странно смълчана, сякаш не виждаше комедията, която се разиграваше около нея. Седеше с полуотворена уста, вперила поглед пред себе си. Лекарят си каза, че последния път сигурно беше гледала тази пиеса в родната си Тива. Някога дом на Едип, Антигона и Креон, сега Тива беше море от студена сива пепел.

— Готови сме — Аристандър се поклони на царя. — Хайде, момчета, започвайте, откъдето ви казах.

„Така градът ни гине. Вред лежат оставени тела…“

— Не, не оттук! — Аристандър плесна водача на Хора сръка. — По-нататък.

Огромният русокос мъж с пищни мустаци и брада се смълча като сгълчан ученик.