Пол Дохърти - Дверите на ада

— Не ги махай — предупреди лекарят. — И не ги стягай. Вниманието му се отвлече от виковете, които прозвучаха сред дърветата. Той остави войника на Касандра и навлезе в хладната сянка. Двама мъже лежаха на платнища. Лицата и телата им бяха лошо обгорени от катапултите на Халикарнас. При единия кожата беше напълно изгоряла и отдолу се виждаше оголена плът. Мъжът беше изгубил едното си око и празната му орбита сляпо гледаше към мухите, които въпреки усилията на санитарите, бръмчаха около откритата рана.

— Можеш ли да направиш нещо? — Командирът на ескадрона седеше облегнат на едно дърво.

Теламон коленичи между двамата мъже.

— Дадох им вино — каза помощникът, — смесено с маково семе.

Лекарят огледа лицата им и сърцето му замря. Огромни парчета кожа бяха изчезнали и плътта по тях се беше набръчкана. Единият продължаваше да стене в наркотичния си сън, бълнуваше в кошмарите си и викаше майка си.

— С нищо не мога да им помогна. — Теламон погледна към командира. — Не толкова заради раните. — Той леко поглади челото на един от ранените. — Това е шок за телата и мозъците им.

— И нищо не можеш да направиш? — повтори мъжът.

— Нищо повече. — Теламон задържа погледа му. — Аз съм лекар, не чудотворец.

— Но чух, че можеш да затваряш вени, да шиеш плът и да спираш кръвотечението.

— Мога да излекувам рани, счупвания, навяхвания и разкъсвания, но плътта на тези хора е изгоряла. Не мога да я заместя с нищо. Мога само да предпазя раните от инфекция. Бил си се достатъчно, за да разбираш кои рани не могат да бъдат излекувани.

Младият командир скри лице в ръцете си. Теламон отиде и седна при него. Загледа се безпомощно в едрите мухи, които кръжаха около ранените.

— Когато се събудят — прошепна той — ще страдат ужасно. От всички рани, най-жестоките са причинени не от желязо или бронз, а от огън.

Командирът въздъхна и извади дългата тънка кама от земята, където я беше забил.

— Какво да направя?

— Ти знаеш — отвърна Теламон и се отдалечи. Преглътна гнева си. Знаеше, че не е виновен, но не можеше да не се ядосва. Успокои ума си и се върна при онези, на които можеше да помогне. Съсредоточи се върху предстоящата работа, успокояваше мъжете и им обещаваше, че скоро ще оздравеят. Но в сърцето си знаеше, че онези, чиито крака и ребра са счупени, няма да яздят месеци наред.

— Погледни го от добрата страна — усмихна се той на един конник, — ще пътуваш с каруците и ще се наслаждаваш на удоволствията в някой градски гарнизон.

Денят напредваше, сенките се удължаваха. Александър, който се беше затворил с военачалниците си, излезе и тръгна между ранените, раздавайки монети и малки подаръци. От време на време се навеждаше, за да поговори с някои от тях. Придружаваше го Птолемей, който дотогава беше охранявал вилата: той изглеждаше по-отпочинал и трезвен, отколкото през изминалата нощ. От зачервеното му лице Теламон разбра, че с Александър сигурно са спорили, вероятно за прибързания поход на царя сутринта. Теламон привършваше работата си и когато отпрати и последния ранен, се върна на проблема за смъртта на Памен, който Александър беше повдигнал.

— Ако успея да го разреша — прошепна той на Касандра, — може би ще открия нещо.

— Отидох да видя скъпоценните ни писари — отвърна тя. — Твърдят, че цял ден са работили, но някои от тях изглеждат махмурлии — тя коленичи на земята, за да навие няколко бинта и погледна Теламон изпод вежди. — Днес във вилата беше много спокойно. Радвам се, че се върнахте живи и здрави.

— Повикай Солан и останалите — нареди й Теламон. — Кажи им, че искам да ги видя зад къщата, под прозореца на Памен.

Касандра довърши работата си и бързо се отдалечи. Теламон пресече двора, извади вода от кладенеца и изми лицето и ръцете си. После влезе в кухнята. Готвачът и неговите помощници бяха заети над преносимите печки и фурни, в които бяха метнали хляб и месо и приготвяха скара, която щеше да бъде изнесена навън, за да изпекат парчетата месо, лежащи в кървав безпорядък върху кухненската маса. Теламон усети, че стомахът му се свива. Готвачът му предложи нещо за ядене, но той поклати глава и излезе.

Когато заобиколи вилата, Касандра вече беше събрала писарите. Седнаха на тревата, загледани в прозореца, сякаш със силата на мисълта си можеха да пресъздадат ужасното падане на Памен. Теламон застана на пътеката, която минаваше около къщата.

— Съжалявам, че закъснях — Сарпедон се появи забързан. Държеше винена чаша и от начина, по който вървеше, си личеше, че е пил доста. — Радвам се, че съм жив. — Той намигна на лекаря. — Молих се на боговете конят ми да не се спъне.