Пол Дохърти - Дверите на ада

Демерата се престори на засрамена и се приближи още по-плътно до съпруга си. Генций отметна глава, сякаш се канеше да произнесе реч. После всмука бузите си.

— Не си на сцената. — Теламон погледна към Касандра, която седеше на тревата и ги наблюдаваше с любопитство. — Защо занесе мляко за котката на Памен?

— Аз съм виновна — обади се Демерата. — Съпругът ми ме търсеше.

— Разбирам, значи Генций те е търсел. Сигурно си отишла в стаята на Памен, когато е мръкнало, затова съпругът ти си е търсел повод да отиде там. И какво стана?

— Бях отишла на разходка! — разгорещено възрази Демерата.

— Ами ти, Генций?

— Аз… Аз — заекна актьорът. — Аз рядко забравям репликите си, лекарю. — Той погледна надолу, после вдигна глава. Долната му устна трепереше, в очите му имаше сълзи. — От всички роли — прошепна той — няма по-нелепа от тази на ревнивия съпруг. Не успях да открия Демерата, беше отишла на разходка. Да, аз занесох горе млякото. Бях препълнил купата. Разлях малко, но не можах да спра и да го почистя. Знаех, че останалите писари са долу, на хлад.

— А Памен?

— Беше сам в стаята си, седнал на писалището. Лампите бяха запалени.

— Забеляза ли нещо необичайно?

— Не, той просто взе купата от ръцете ми и каза, че ще запомни добрината ми. Почти не останах вътре. Чувствах се глупаво. Както обикновено, Памен беше потаен. Помня, че котката беше на леглото му. — Генций отстъпи назад. — Тръгнах си — промърмори той. — Мога ли да си вървя?

Теламон се канеше да отговори, когато чу силни възгласи откъм другата страна на вилата. Сарпедон изскочи забързан иззад ъгъла, разливайки виното в чашата си.

— Видели са ги! — извика той. — Войската пристига.

Теламон и Касандра се присъединиха към останалите на пътя, който водеше към вилата. Взирайки се надолу, те съзряха големи облаци прах. Теламон не можеше да си представи какви ужаси щеше да донесе наближаващата войска в този горещ летен следобед. Погребалните клади се бяха превърнали в купчина пепел, разнасяна от вятъра, а кръстовете бяха свалени. Чу нови възгласи. Александър, в пълно въоръжение, излезе на кон от вилата, придружен от своите военачалници.

— Колко е доволен — прошепна Касандра, — че е с момчетата.

Теламон пренебрегна сарказма й. Прашните облаци наближаваха. Зърна блесналите върхове на копия, дочу маршови песни и заплашителния тропот на хиляди бойни ботуши, дрънченето на каруците, тътена от конските копита. Скоро сивият облак изтъня и изчезна. Леката тесалийска конница се приближи в галоп с развети бели наметки и блестящи на слънцето ризници. Повечето ездачи носеха копия, а останалите бяха извадили мечовете си. Те яздеха като на парад и вдигаха мечове, за да поздравят царя, който се беше разположил удобно и отвръщаше на поздрава им с вдигната ръка. От двете страни на пътя церемониалмайстори насочваха конниците напред. Тесалийците отминаха — някои от тях носеха завързани за седлата си главите на убитите си врагове.

Касандра се скри зад Теламон, уплашена от тези сурови конници, които бяха причинили толкова унищожения в нейната родна Тива. Тишината на провинцията беше нарушена, сякаш тази огромна войска беше изникнала от самата пръст — лъскави брони, блестящи орди от мъже, които се носеха по пътя и през полята. Сред тесалийците се появи редовната конница с металните си шлемове и брони, тежки и украсени нараменници и развени наметки. Носеха дрянови копия с балансиращи тежести и метални върхове, извити мечове, препасани на кръста. Конете им бяха скопени и се управляваха лесно с помощта на мундщук и шпори. Това бяха хората, които щяха да смажат вражеския фланг и те яздеха гордо и самоуверено. Сред тях имаше и тракийски конници, които изпълняваха ролята на разузнавачи или копиеносци. Свирепи воини, те не носеха шлемове, а косите им падаха чак до раменете. Гордееха се с дългите си бради и мустаци. Следваха фалангистите от пехотата. Това бяха елитните части на Александър, с шлемове, ръкавици, малки кръгли щитове в лявата ръка и дългите шестметрови сариси, подпрени на раменете им. Теламон беше виждал много пъти тази гледка, но маршируващите мъже, цветовете на техните знамена, разноцветните пояси, които показваха от коя част са, винаги го привличаха, както и ритмичният им ход, и възторжените бойни химни. Лекарят се засрами, защото се почувства по-спокоен, откакто войската беше пристигнала. Не можеше да забрави яростната атака сутринта; огъня, падащ от небето; трясъка на оръжията; сеченето и мушкането; бликащата от раните кръв. Сигурно беше стоял поне час, докато полк след полк, ескадрон след ескадрон минаваха с десния си фланг край вилата и се насочваха към равнините, където щяха да разположат лагера си и да обсадят Халикарнас.