Пол Дохърти - Дверите на ада

— Добре — той побутна Касандра назад. — Змиите бяха сложени на леглото ми, оттам идват.

— И как ще се отървем от тях? — попита тя.

— Слез долу. Пътят до вратата е безопасен. Интересува ги само храната и топлината. Иди в склада, намери кошница, кирка, лопата — каквото успееш.

Касандра се промъкна през стаята и излезе. Малко по-късно се завърна с дрънчене. Теламон се надяваше, че шумът няма да разтревожи зимите, но те се бяха струпали около купите с храна и се навиваха около бронзовия съд с жаравата. Касандра беше взела от кошниците за семена. По негови указания тя обу бойните си ботуши, същото направи и лекарят. Увиха ръцете си с ленени парцали и с помощта на кирката, мотиката и лопатата започнаха да повдигат змиите и да ги прибират в кошницата.

— Затоплиха се и се нахраниха — промърмори Теламон, — затова са лениви.

Най-накрая подът беше почистен. Теламон и Касандра претърсиха внимателно стаята, но не откриха нищо друго. Изтърсиха възглавниците и одеялата, преместиха леглата и сандъците. Най-накрая Теламон обяви, че е удовлетворен от резултата. Жаравата се беше превърнала в сива пепел. Една от купите беше обърната и храната се беше изсипала на пода.

— Слава на боговете за храната и топлината. — Теламон изтри потта от челото си.

Прекараха още един час, за да оправят бъркотията. Теламон лично изнесе кошницата от вилата и с всичка сила я запрати в тъмнината между дърветата. По обратния път към стаята си се сблъска с Генций, който го попита дали нещо се е случило. Лекарят само го изгледа гневно. Върна се, помогна на Касандра да разтреби стаята и наля две големи чаши вино.

— Опитват се да те убият, нали? — попита Касандра.

— Разбира се! — отсече Теламон. — Нашият убиец е взел кошница отишъл е в градината, напълнил я е със змии и я е донесъл тук.

— Може някой да го е видял.

— Или да я е видял — добави Теламон. — Не ми хареса начинът, по който Демерата ме гледаше — очите на мургавото й лице бяха изпълнени с омраза. Тя е развратна като разгонена кучка и съпругът й го знае! Стаите ни не се заключват. — Той въздъхна. — Ако бяхме останали с царя и се бяхме прибрали нощес, змиите можеха да ни умъртвят.

— Значи някой иска да те убие! — повтори Касандра. Тя седна срещу Теламон и леко се приведе напред. Лекарят я потупа по носа.

— Но нямаше късмет, нали? Който и да е убиецът, той знае, че според мен Памен е убит. Разбрахме много неща, но това не ни доведе доникъде.

Теламон се загледа в леглото.

— Един египетски жрец веднъж ми каза, че ако три пъти се сблъскаш със змия и оцелееш, няма да умреш от ухапване на змия.

— И това ти е първият път?

— Не. — Теламон се засмя и се изправи. — Вторият. За първи смятам срещата си с Олимпиада, майката на Александър.

Той отиде до леглото си и внимателно претърси възглавницата, дебелото одеяло и ленените завивки. Отдолу се носеха звуци — викове и крясъци, дрънчене на съдове, цвилене на коне от двора.

— Царят се е върнал! — възкликна Касандра. — И пиршеството започва.

— Не ме интересува. — Теламон се излегна. — Смятам да се наспя.

Той лежа известно време напрегнат, но със затворени очи. Чу как Касандра обикаля из стаята и проверява дали всичко е наред, после тялото му се отпусна и лекарят потъна в сън. Изведнъж някой го разтърси грубо и той с изненада видя Касандра, надвесена над себе си.

— Късно е. — Лицето й изглеждаше призрачно в светлината на лампата, която държеше. Вилата беше странно тиха. — Спа часове наред — обясни тя. — Аз те пазих. Не се тревожи, няма повече змии.

— Някой идвал ли е? — Теламон отвори очи и седна. — Защо е толкова тихо? Мислех, че ще се събудя от удари на мечове по щитовете — македонския боен химн.

— Пропусна го — усмихна се Касандра. — Царят те вика. Писарите също. Нещо не е наред.

Теламон изстена и стана. Още беше с бойните ботуши. Смени ги със сандали, наплиска лицето си с вода и припомняйки си змиите, предпазливо излезе от стаята. Коридорите към залата за пиршества бяха охранявани от щитоносците. Когато влезе, Теламон прецени колко буйно е било празненството — чаши и подноси лежаха на пода, парчета месо плуваха в локви от вино. Стаята беше осветена от факли и маслени лампи. Военачалниците на Александър, изтегнати на лежанките, бяха странно мълчаливи и не пиеха. Музикантите и танцьорките седяха скупчени и уплашени в един ъгъл. Малката масичка пред царя беше изблъскана встрани. Александър, с венец от мирта на главата и изцапана с вино златиста туника, внимателно слушаше думите на коленичилия пред него войник.