Пол Дохърти - Дверите на ада

Теламон чу някакъв звук и се обърна. Солан, Бес, Херол, Генций и Демерата се бяха събрали зад него. Ядосан, царят повдигна глава. Изгледа гневно новодошлите, преди да потупа мъжа по рамото и да му нареди да продължи. Изтощеният войник от леката тракийска конница беше облечен в кожена ризница, а задната част на фустанелата му и краката му бяха покрити с кал. Той говореше тихо и в един момент Александър му даде да пие от собствената си чаша. Когато разказът свърши, Александър сложи чашата си в ръката му и го освободи.

Разузнавачът мина покрай Теламон и със залитане се отправи към вратата, която се затвори зад него. Пред нея веднага застана страж с изваден меч и щит в другата ръка. В помещението настъпи мъртва тишина. Александър сякаш беше потънал в унес и загледан в пода, мърдаше беззвучно устни. Ръката му бръкна под възглавниците, извади кама и няколко пъти я заби в лежанката, пълна с конски косми. Очевидно все повече се поддаваше на гнева.

— Минд! — изрева той. — Минд е затворил вратите си! Думите му предизвикаха ужасени възгласи сред военачалниците.

— Знаеш ли какво означава това, Птолемей?

— Че ще трябва да ни пораснат криле и да прелетим над стените на Халикарнас! Ако нямаме пристанище, корабите ни няма къде да акостират. А ако това не стане, ще бъдем без обсадни машини. Остава ни само да си сложим криле!

Птолемей бързо се наведе, когато Александър хвърли ножа по него, но той се удари в стената високо над главата му. Царят огледа военачалниците си, а после групата, скупчена до вратата.

— Никанор е начело на корабите ми! — изрева той. — Задачата му беше да ги докара в Минд. Персийски триреми ги очаквали там! Сократ трябваше да удари на югоизток. Нашите хора в Минд трябваше да му отворят портите.

— Вместо това — весело се намеси Птолемей, без да се стряска от състоянието на Александър, — вратите били затворени, а катапулти замеряли бедния Сократ с главите на приятелите ни.

— Накратко казано, това е. — Александър замълча и отново се взря в пода.

Теламон долови някаква неискреност в очите му, сякаш двамата с Птолемей се наслаждаваха на шега, известна само на тях.

— Какво ще заповядаш тогава? — попита опитният ветеран Парменион. — Все пак имаме по-леки обсадни машини.

— Ще обкръжим Халикарнас — съгласи се Александър. — Ще запечатаме портите му и ще видим какво можем да направим с проклетия ров. Как ли ни се смеят Мемнон и Ефиалт! Парменион, Хефестион, Аминт, Селевк — обърна се царят към военачалниците си, — разделете войската на четири части и се разположете на лагер, без да губите връзка помежду си. Направете лагера в равнината, но извън обхвата на катапултите им.

— Ами аз, господарю? — обади се Птолемей.

— Ти ще вземеш старата гвардия. — Александър имаше предвид ветераните, участвали в походи още с баща му. — Вземи още критски стрелци и родосци с прашки. — Царят посочи картите, струпани на стола до него. — На полуостров Халикарнас се намира местността Ниса, камениста и оголена. Искам да я охранявате. От този наблюдателен пост ще виждате и на изток, и на запад.

— Ами обсадните машини? — попита Хефестион.

— Затова ми трябвате вие — Александър посочи групичката при вратата. — Солан, Бес, Херол и Сарпедон.

Спартанецът беше влязъл последен, облечен само в туника. Едната му ръка беше с ръкавица, натежалите му от сън очи се отправиха към Теламон.

— Тъкмо си сменях превръзките — обясни той.

— Не искам никакво шушукане! — изрева царят. — Всички от двора на царица Ада да дойдат насам!

Солан заведе хората си в пространството между масите. За малко не се подхлъзна на парче печено месо, предизвиквайки кикот у Птолемей и Селевк. Теламон гледаше царя. Останалите военачалници бяха пияни — лицата им бяха зачервени, очите блестяха под миртовите венци, небрежно поставени на главите им — но Александър се преструваше. Лекарят се зачуди защо.

— Така! — Александър седна на ръба на лежанката и вдигна ръце. — Пристанищата на Халикарнас и Минд са завардени от персите. Къде тогава мога да насоча корабите си и да разтоваря обсадните машини?

— Няма друго пристанище — бързо се обади Бес. — Никъде водата не е достатъчно дълбока, за да могат да се разтоварят корабите.

— „Няма друго пристанище“ — имитира го царят.

— Има едно място — обади се Сарпедон. — Заливчето на Хера, само на няколко мили по на юг. Ако се запалят насочващи светлини, командирът на флотата може да акостира там.

— Но водите са коварни — изтъкна Солан. — Заливчето е доста тясно и триремите ще трябва да разтоварват една по една. Ще отнеме много дни, дори седмици.