Пол Дохърти - Дверите на ада

— Отиде си! — извика Касандра.

Теламон се огледа — светлината, която проникваше иззад капаците, беше по-силна.

— Да ги отворя ли? — предложи тя.

Той се канеше да отговори, когато чу тропот по стълбите. Бес нахлу в стаята.

— Трябва да дойдеш веднага, лекарю!

— Какво е станало? Аз ли съм единственият лекар тук?

— Пердикъл и останалите са с войската. — Бес примигна. — Така каза царят. Най-добре ела. Една от кухненските прислужници, дъщерята на готвача, е била отровена.

Теламон бързо обу сандалите си и слезе долу. Сега разбра колко до късно е спал — слънцето на двора го заслепи и той вдигна ръка, за да предпази очите си. Зад стената дочу сърцераздирателни вопли. Последва Бес през тревата до същата беседка, която с Касандра бяха използвали, за да превържат ръцете на Сарпедон.

Сгърченото тяло на момичето лежеше на тревата. Александър и Хефестион стояха наблизо. Изглеждаха доста нелепо. Хефестион държеше египетски слънчобран над главата на царя. Готвачът беше коленичил до дъщеря си. От време на време сваляше ръце от лицето си, отмяташе глава назад и виеше към небето. Теламон бързо се огледа. На пейката стоеше поднос с хляб, сирене, грозде и глинена чаша с разредено вино. Забеляза, че сиренето беше натрошено.

— Никой да не пипа там! — предупреди той.

После внимателно побутна готвача встрани и обърна тялото на момичето по гръб. Дългата мазна коса обграждаше лицето й, разкривено от смъртта. Очите й бяха изскочили, мускулите на лицето леко втвърдени, под дясната скула се виждаше бледомораво петно, около устата имаше пяна. Касандра му подаде кърпа.

— Взех я от нашата стая — обясни тя.

Теламон взе кърпата и разтвори устата на момичето: мускулите на челюстта бяха сковани. Бръкна вътре и обърна главата встрани, за да освети устата. Венците и небцето бяха придобили странен морав оттенък, езикът беше леко подут и покрит с мръснобяла пяна. Подуши я и усети лек дъх на козе сирене и сладникав мирис на бадеми. Опипа останалата част от тялото — мускулите бяха твърди и сковани, шията — още топла.

— Кой я откри?

— Аз — изхленчи готвачът. — Донесе обяда на Сарпедон. — Той посочи към наемника, който беше коленичил на тревата на известно разстояние и гледаше невярващо трупа. — Дойдох, защото тя не се върна. Обичаше сирене. Помислих, че е останала да хапне с него.

— Замълчи! — Теламон направи знак на спартанеца да се приближи. — Какво се случи?

— Видях се с момичето — промърмори Сарпедон. — Казах й, че тръгвам за брега. Помолих я да ми донесе храна в беседката. Дадох й пари. Трябваше да хапна, преди да тръгна. Тогава я видях за последно. Тя отиде в кухнята…

— Очакваше ли да я намериш тук, когато се върна?

— Не — поклати глава спартанецът. — Обикновено покриваше храната с ленена кърпа и я оставяше в беседката. Не я видях, нито съм ходил в кухнята, нали?

Готвачът, чиито очи плуваха в сълзи, завъртя отрицателно глава.

— Тя приготви храната — обясни бащата, — сложи я на поднос, покри я с ленена кърпа и я изнесе. Обичаше козе сирене, но…

Теламон погледна към царя и Хефестион, които ги наблюдаваха като зрители пиеса — хладни и безучастни.

— Значи момичето се е отровило само? — извика Хефестион.

Сарпедон се обърна към него с разкривено от гняв лице.

— Не, господарю, не се е отровила. Била е убита. Тази храна не беше за нея. Някой е искал да убие мен.

Звън на мечове кънтеше из двора. Оронтобат и командирите му наблюдаваха двамата гърци в бойни доспехи, които се въртяха в кръг, нападаха и парираха. Носеха пълно бойно въоръжение на хоплити: големи шлемове скриваха главите и лицата им, само за очите и устата бяха оставени цепки. Шлемът на Мемнон беше украсен с черни пера, а на Ефиалт — с червени. И двамата носеха бронзови ризници и кожени фустанели, подсилени с бронзови пулове, краката им бяха защитени от наколенници. Биеха се боси, за да са по-устойчиви върху песъчливата земя. Всеки държеше голям овален щит. Върху този на Мемнон беше изобразен скачащ лъв, а върху онзи на Ефиалт — червеният грифон, символът на Тива. И двамата бойци бяха потънали в пот. Те се дебнеха: Ефиалт беше малко по-бърз и ловък, Мемнон — по-лукав, по-спокоен и овладян. Ефиалт пристъпи, скрит зад щита и нападна с леко закривения си меч. Мемнон контраатакува, изнесе щита си вдясно и замахна надолу с по-късия си и остър меч. Остриетата се сблъскаха. С ловко движение на щита Ефиалт се опита да наруши равновесието на противника си, но Мемнон беше по-бърз. Той се отдръпна, отскочи бързо вдясно и удари с тъпата страна на меча си откритата част от врата на Ефиалт между шлема и ризницата.