Пол Дохърти - Дверите на ада

— Най-кроткият в конюшнята — прошепна Хефестион.

— Сам го избрах. И ти изглеждаш уморен като мен.

— Царят трябва да е по-благоразумен — изръмжа Клит.

— Взимаме съвсем малко хора.

Те последваха царската кавалкада по пътя, минаха по алея, обградена от смокини и стигнаха до главния вход, където чакаха другите войници. Теламон дочу викове и цвилене на коне и когато стигна там, разбра каква е причината за вълнението — от двете страни на входа към вилата бяха издигнати два кръста, на които бяха разпнати персийските пленници. Единият вече беше мъртъв и тялото му висеше отпуснато, но другият още мърдаше и прикованите му ръце търсеха напречното дърво, за да се надигне и да диша по-лесно. Малко по-надолу войниците бяха издигнали погребална клада за жертвите на битката от предишната вечер. Наблизо група стрелци се грееха около един мангал. Прозвучаха тръби и свитата на Александър започна да се строява. Царят седеше на коня си, загледан в погребалната клада, с присвити очи и стиснати устни. Мъртвите бяха натрупани на куп, увити в окървавените си наметала — гърци и перси, обединени в смъртта. Мъжът на кръста изкрещя сърцераздирателно. Александър погледна към него. После се наведе и прошепна нещо на командира на стрелците. Мъжът вдигна лъка си и извади стрела от колчана си. Преди някой да разбере какво става стрелата изсвистя във въздуха и улучи разпнатия в сърцето. Тялото увисна на кръста. Александър отново прошепна нещо, няколко стрелци свалиха труповете и ги хвърлиха като цепеници най-отгоре на кладата. Царят поръси върху тях благоуханно масло като възлияние. Придружителите му мълчаха — редица след редица конници. Запалиха факла. Конете зацвилиха, когато пламъците лумнаха и димът се изви към небето. Александър обърна коня си и се загледа към войниците си.

— Никой не умира напразно! — заяви той. — Мъртвите перси са доказателство за отчаянието на защитниците на Халикарнас! Македонците, които загинаха, показват колко яростна ще бъде атаката ни! Дано всички те стигнат до Елисейските полета!

Той направи знак на началника на стрелците и още главни полетяха към кладата. Пламъците се издигнаха с рев към небето, сиво-черният дим се понесе като облак. Теламон, който беше избързал напред, погледна към небето. Слънцето още не беше изгряло, но си личеше, че денят ще бъде хубав: само леки перести облаци се виждаха на фона на розовосиньото небе. Бризът понесе погребалния дим към него и Теламон се зачуди колко ли още хора ще измрат, преди да бъде превзет градът.

Александър се появи в галоп, Хефестион и Клит яздеха зад него. Той спря, каза им нещо, после се отправи към Теламон.

— Стой до мен — нареди царят. Конят му се подплаши и се вдигна на задни крака. Александър го притисна с колене, дръпна сръчно юздите и го успокои. Зад тях Хефестион и Птолемей водеха колоните конници. Александър погледна през рамо, после се наведе и потупа Теламон по рамото.

— Снощи свърши добра работа, лекарю. — Той почеса коня между ушите. — Как ти се вижда пациентът ти тази сутрин?

— Очевидно не толкова уморен, колкото съм аз. Александър се засмя. Теламон се вгледа в него. Царят се беше погрижил за себе си — лицето му беше обръснато, косата — измита и сресана. В златната си ризница и бойна фустанела в същия цвят, пурпурната мантия, поръбена със злато и беотийския шлем с пера, който висеше от бойния му колан, Александър приличаше на герой-завоевател, млад авантюрист, безгрижен военачалник.

— Не обичам да ме гледаш отблизо — промърмори той. — Имам чувството, че търсиш симптоми на някакво заболяване.

— Не би трябвало да имаш такива кошмари.

— Филип никога не ме изоставя. Ако не е той, е майка ми. — Александър се наведе към него. — Харесва ли ти конят? Избраха го специално за теб, лекарю — за да яздиш по-удобно. Да се надяваме, че днешният ден ще е по-добър ден от вчерашния.

Теламон се огледа. Донякъде околността му напомняше за Македония — планински върхове в далечината, хълмисти равнини, изпъстрени с ярки диви цветя. Горички от зелен дъб, кипарис, върба и смокиня подсилваха зеленината. От време на време облак дим забулваше небето, но ливадите от двете страни на пътя изглеждаха пусти: мишелов се спусна над тях, а после рязко се издигна, подплашен от тропота на копитата и дрънченето на оръжия, докато ескадроните на Александър приближаваха равнината на Халикарнас.

Царят подуши вятъра.

— Винаги усещам мириса на морето!

— Дори толкова навътре в сушата? — Александър се засмя.