Пол Дохърти - Дверите на ада

— Откога е това?

Хефестион отиде до един сандък и извади войнишка наметка, с която зави царя.

— Почти всяка вечер, но това е най-тежкият пристъп досега. Александър сънува как баща му влиза в амфитеатъра през деня, когато го убиха; вижда Павзаний да тича към него.

— Но Александър няма нищо общо с убийството на баща си. И аз, и ти сме му го казвали. Филип се беше разделил с Олимпиада, беше се оженил отново и имаше син.

— Знам. — Хефестион дръпна Теламон настрани и потърка бузата си. — Каква нощ, лекарю, не остана време за сън. Царят настоява да поемем призори към Халикарнас, за да разгледа лично укрепленията. Теламоне — продълговатото мургаво лице на Хефестион беше изпито от безсъние, очите му бяха зачервени, той почеса небръснатата си буза и посочи към царя, — чух какво каза, лекарю. Казах същото и на Александър. Докато яздехме насам, той призна, че бил близо до Филип, когато баща му бил убит, но останал като вцепенен на мястото си.

— И смята, че е можел да се намеси? Хефестион се съгласи.

— Говори за онези няколко секунди, когато е забелязал лудостта по лицето на Павзаний, убийствения му скок, камата, която се вдига и спуска.

— Аз не бях там — Теламон погледна към спящия цар, — но ти беше, Хефестионе. Кажи ми истината, знаеше ли Александър, че баща му ще умре?

— Не знам. — Отговорът прозвуча твърде рязко.

— Значи имаш съмнения?

— Така е — призна Хефестион. — Подозирам, че и Александър също. Той се пита дали тайно не се е надявал на това? Дали в душата си не е искал баща му да умре?

Теламон седна на един стол. Хефестион коленичи на земята пред него, вдигна бойния колан от пода и започна да вади и прибира камата в канията.

— Олимпиада е виновна. Тя подбуди Павзаний, разпали гнева му, даде му камата. Царицата — вещица не се чувства виновна, но Александър е гузен. Понякога се чудя дали затова продължава да твърди, че е син на бог.

— В такъв случай Филип не би бил негов баща — леко се усмихна Теламон — и той не би бил виновен в отцеубийство.

— Да, в това има някаква странна логика. Клит вдигна платнището и влезе вътре.

— Добре ли е царят?

— Спи — отвърна Теламон. — Дадох му вино с маков сок. — Той се взря в обезобразеното лице на телохранителя. — Не си ли доволен, Клит, че напуснах горичките на Миеза и станах лекар?

— Не те биваше за войник — дрезгаво се изсмя Клит. — Беше с две леви ръце, биваше те само в бягането.

Теламон не се обиди.

— Клит, ти беше с Александър, когато Филип беше убит. До него ли стоеше?

— Да. Помня как убиха стария козел. Влачеше куция си крак, а здравото му око блестеше. Беше грозен колкото мен.

— Видя ли убиеца Павзаний?

— За много кратко. Забрави за всички глупости, че Павзаний тичал — това съществува само в трескавото въображение на царя. Павзаний вървеше спокойно, сякаш се канеше да подаде прошение. Хвана лявата ръка на Филип и заби ножа само за миг.

Теламон взе ножа от ръката на Хефестион. Претегли го и го метна към Клит, който сръчно го улови.

— Толкова бързо ли? — попита лекарят.

— Дори по-бързо — усмихна се Клит и заби камата в пръстта. — Докато мигнеш, докато сърцето ти удари 2–3 пъти.

— Би ли могъл да спреш Павзаний?

— Аз съм войник, а не бог — пошегува се Клит. — Никой не би могъл да спре Павзаний. Филип заслужаваше смъртта си. Как можа да се появи без телохранители, беззащитен пред враговете си! Но момчето — така Клит наричаше Александър — не мисли така и това е най-голямата му грешка. Мисли твърде много, оставя въображението си да препуска като кон без юзда. Но сега спи. И като стана дума за коне — той се обърна и вдигна платнището, — трябва да се уверя, че онези мързеливи коняри са си свършили работата.

И той изчезна в нощта. Хефестион взе камата и я прибра.

— Влошават ли се сънищата му? — попита Теламон.

— Клит не иска да ги обсъжда. — Хефестион го погледна с ъгълчето на окото си. — Той крие всички слабости на Александър. Тревожи се да не ги узнаят войниците.

— Има ли нещо в Халикарнас, което да е предизвикало тези кошмари?

Хефестион кимна.

— Възможно е, но не знам какво. Дали иска да се състезава с баща си, да надмине постиженията му, да бъде обявен за военачалника с най-успешни обсади или да покаже на света, че няма крепост, която да му устои. Не знам. Но сега ще спи, нали?

— Дълбоко, но не знам колко дълго. — Теламон се изправи.

— Какво ще правим?

— Когато бях в Египет — отвърна лекарят, — ме нае жената на един много богат търговец, който ужасно се боеше от водата. Те често пресичали Нил, за да посетят семейната гробница в некропола на западния бряг, но по едно време той започнал да изпада в ужас само при вида на реката. Потял се, крещял. Осъзнавал, че е пресичал Нил многократно, без да се замисли. После си спомнил един случай, когато крокодили нападнали рибарска лодка и завлекли един човек във водата. Разкъсали го на парчета. Търговецът видял всичко. Изтъкнах, че е присъствал и на други кървави сцени, но защо точно тази предизвикваше подобен страх? Посещавах го цял месец, преди да разбера причината. Когато бил дете, ходел да плава в едно обрасло с тръстика езеро край Нил. Обикновено било безопасно…