Пол Дохърти - Дверите на ада

— Може би си въобразявам. Днес се надявам да изненадам персите. Никанор ще се погрижи за останалата част от флота ми. Сократ има тайни заповеди да нападне на югоизток и да вземе пристанището Минд. Обещано му е, че пристанището ще отвори портите си. Тогава Никанор ще отведе корабите там и аз ще получа обсадните си машини.

— Толкова лесно?

— „Толкова лесно“ — имитира го Александър. — После ще конфискуваме всички каруци и ще покажем, че стените на Мемнон не могат да ме спрат.

— За да надминеш баща си?

— Не започвай пак! — отвърна Александър.

— Какво толкова те привлича в Халикарнас? — настоя Теламон. — Завземането му ще увеличи славата ти, но защо има толкова голямо значение за теб?

Александър се взря в небето.

— Това ястреб ли е или орел? — зачуди се той. — Ако е орел, това е добър знак.

— В момента — отвърна Теламон — не ме интересува дори да е майка ти, Олимпиада.

Александър се разсмя и потупа коня си.

— Попитах те нещо. Защо Халикарнас?

— Странно, че спомена майка ми. — Царят хвана юздите с една ръка. — Вече не я сънувам, както онзи път, когато лежеше на легло, а около нея се гърчеха змии. Оттогава змиите ме отвращават, дори безобидните — мразя всичко, което се гърчи и навива на кълбо. Странно как страховете от детството се връщат и те преследват. Имаше такъв цитат от „Илиада“, но в момента не си го спомням.

— А Халикарнас? — повтори Теламон.

— Да, има предистория. Нали знаеш, че татко имаше двама сина.

— Ти и Аридей?

— Горкият Аридей, син на една от татковите наложници, здраво и буйно момче, докато Олимпиада, не му дала някакъв сладкиш. Момчето получило пристъп и едва не умряло. Виждал си резултата — беше се превърнал в идиот, който се влачеше целият олигавен. Когато пораснах…

Александър приближи коня си. Очевидно беше забравил, че навлизат в сърцето на вражеската територия. Не забелязваше конницата зад себе си, която трополеше из тихата околност, нито тревата, която се свеждаше под утринния вятър, нито леката мъгла, която се разнасяше под засилващите се лъчи на слънцето. Винаги ставаше така, когато Александър говореше за родителите си — всичко останало преставаше да съществува за него.

— Отношенията между мен и баща ми се влошиха. Аз го критикувах заради множеството му жени и вероятно, за да ме сложи на мястото ми, той започна тайни преговори с Пиксадор, племенника на царица Ада, който управляваше Халикарнас преди персите да го завладеят. Филип искаше да ожени Аридей за една от роднините на Пиксадор. Разтревожих се.

— Ти или Олимпиада?

— Аз се разтревожих — ядосан повтори Александър, — затова изпратих таен пратеник до Пиксадор. Описвах Аридей като пълен идиот и предложих аз да се оженя за принцесата. Заговорът ми беше разкрит — баща ми се вбеси и с това нещата приключиха.

— Значи обсадата е за отмъщение?

— Не, не. — Гласът на Александър премина в шепот. Теламон не чу думите му, но беше сигурен, че спомена загадка, която трябва да бъде разрешена. Продължи да го разпитва, но царят направи рязко движение с ръка.

— Ще превзема Халикарнас! Ще стане така, както искам!

— Ами Филип?

Царят вдигна рамене. Развърза шлема, сложи го на главата си и управлявайки коня с колене, завърза каишките му под брадичката си. После погледна Теламон изпод ръба му.

— Нека духът на Филип броди из Хадес. Нека стане свидетел на онова, което ще направя.

Александър обърна коня си и препусна назад. Теламон се почувства много глупаво сам начело на колоната. Малко по-късно царят, Хефестион и Птолемей се присъединиха към него. Настроението на Александър се беше променило, той оживено обсъждаше околността и как когато войната свърши, смята да остави тук македонски войници, които да обработват земята. Теламон потъна в собствените си мисли. Слънцето изгря и той усети ранната топлина на деня. Лицето му беше покрито с тънък слой бял прах и той забеляза, че местността беше започнала да се променя. От време на време зърваше късче от морето, усещаше мириса на пристанището. Разузнавачи препуснаха пред тях, за да проверят дали не ги дебне опасност. Александър се задълбочи в подробностите около предстоящата обсада. Колкото повече наближаваха Халикарнас, толкова повече нарастваше тревогата на Теламон. Местността се беше променила, ливадите и дърветата бяха изчезнали, отстъпвайки място на каменист и песъчлив терен. Той много напомняше на Теламон на Египет, когато беше напуснал тучните зелени поля край Нил и беше навлязъл в голата равнина, която отделя плодородните земи по бреговете на Нил от непоносимата жега на безкрайните, опалени от слънцето Червени земи. Там нямаше нищо освен скалисти насипи, осеяни с редки храсти и малобройни оазиси, където локви вода бяха оградени от жилава трева и криви палмови дървета. На свой ред те отстъпваха пред равни каменисти пространства, из които свистящият вятър шибаше лицата им с прах.