Пол Дохърти - Дверите на ада

— На полуострова — заяви Александър — се издига голяма скала, която заобикаля Халикарнас от трите му страни. Никой не знае как се е получило така. Строителите ми твърдят, че това се дължи на реките и потоците, които се разделят, когато наближат града и поемат по друг път към морето. Там няма вода, затова няма трева и дървета.

— И ти ще направиш лагера си там? — попита Теламон.

— Колкото се може по-близо до полето.

Изкачиха малък хълм и спряха. Лекарят изненадано се огледа. Никога не се беше приближавал към Халикарнас по суша. Градът сякаш беше изникнал от самата скала — огромни високи стени, назъбени отгоре, осеяни с укрепени кули. Кавалкадата замлъкна. Вятърът вдигна облак прах. Теламон погледна към Тройната порта, която сама по себе си представляваше малка крепост, преграждаща пътя към града и пристанището. Движеше се като насън. Дочуваше шума зад себе си и оживения разговор между Александър и военачалниците му. Но гледката пред него беше скована от заплашителната тишина на високите бели стени, издигнати върху скалата и кулите, които сякаш пронизваха небето. Между зъбците на парапетите проблясваха брони. Тежката главна порта беше затворена с метална решетка, а покрай стената се простираше широк ров. Теламон смушка коня си към него и прецени, че е поне 8 метра широк. Но тишината го изнервяше най-много. Преди три години беше участвал във военна експедиция в Червените земи на Египет. Един ескадрон с колесници беше натоварен да освободи голяма крепост, построена от фараоните, за да устоява на атаките на либийците. Когато стигнаха до нея, я откриха пуста под жаркото слънце — всичките й защитници бяха изчезнали. Не откриха нищо, освен въоръжената и готова за битка крепост с непокътнати порти. Но в нея нямаше никой. Понякога този образ го преследваше в сънищата. Сега трябваше да се ощипе, за да се убеди, че е буден: Халикарнас изглеждаше по същия начин. Той беше богат град и едно от най-оживените пристанища на Вътрешното море. Някога развито гръцко селище, което се беше разраснало и известно време преуспяваше като независима държава; в момента приличаше на мъртъв град. Прозорците по стените бяха със затворени капаци, всички сгради до крепостните стени бяха сринати със земята, а и този зейнал ров…

— Стените му са слепи — прошепна той.

— Какво? Какво каза? — Александър, който обсъждаше други неща, доближи коня си.

— Когато приближаваш някой град — отвърна Теламон, — независимо дали е Коринт или Атина, ти гледаш към града и той те гледа. Но Халикарнас прилича на лице на слепец. Само че се чудиш дали е сляп или мъртъв. Няма живот, няма движение.

Тръпки от страх пропълзяха по гърба му, конят неспокойно се размърда.

— Разумно ли постъпваш, Александре? Войниците ти още не са пристигнали, а гарнизонът се държи, сякаш вече са тук.

Теламон погледна към парапета. Тишината ставаше потискаща, дори Александър замлъкна Смушка коня си и заразглежда града. Клит също не можеше да скрие нервността си. Царят и Хефестион си размениха бързи реплики, после кавалкадата продължи напред, разгръщайки се в дълга редица пред градските стени.

— Трябва да са ни видели — обяви Теламон. Погледна укрепленията и видя блясък на остриета. — Докъде стига стената?

— Дойдохме от север — отвърна Клит и посочи напред.

— Това е Тройната порта. Стените се простират от двете й страни на запад и на изток чак до морето.

— И някъде там — обади се Хефестион — ще открием слабото й място.

— Да, ще я открием.

Теламон погледна вдясно и вляво. Македонската конница се беше разгърнала в две редици под формата на дъга, в чиято среда беше царят. Всички бяха въоръжени за битка, с шлемове и вдигнати щитове. Прозвуча тръба, чуха се заповеди и формацията заплашително настъпи под звуците на скърцащи сбруи и дрънчене на оръжия. Конете цвилеха и тръпнеха неспокойно, сякаш усещаха нарастващата опасност, предстоящата битка. Сега Теламон беше зад царя. Александър прошепна заповед, която се предаде по редиците. Отново прозвучаха тръби и войниците спряха.

— Какво прави той? — Теламон погледна вляво и откри, че се взира в усмихнатото дружелюбно лице на Сарпедон, който още не беше свалил ръкавиците си. Лицето му беше почти скрито от беотийския шлем. Беше облечен в кожена ризница и фустанела. Не носеше копие или щит, но беше извадил меча от ножницата.

— Не знаех, че ще идваш с нас! — възкликна Теламон.

— Не го знае и никой друг — прошепна спартанецът. — Но за един войник животът във вилата е скучен. — Той се доближи. — Александър се перчи. Иска да огледа укрепленията. В знак на презрение, сигурно възнамерява да обиколи целия град.