Пол Дохърти - Дверите на ада

— Проникнахме вътре и се събрахме на малки групи. — Мъжът погледна жадно към чашите с охладен шербет по масите.

Оронтобат взе една чаша и я пъхна в ръката му. Командирът затвори очи и прошепна благодарствена молитва. Оронтобат беше доволен — може и да не бяха убили Македонския вълк, но се бяха върнали с военна плячка.

— Продължавай — дрезгаво каза Мемнон.

— Македонецът беше довел малко войници. Вилата се пазеше само от отряди, събрани около лагерните си огньове. Повечето от тях бяха изтощени и спяха дълбоко, срещнахме малка съпротива, прерязахме гърлата на няколко от тях, промъкнахме се покрай останалите и стигнахме до вилата. Пазачите бяха малко и небрежни. Прехвърлихме се през стената и, както ни беше поръчано, се събрахме в далечния ъгъл на овощната градина. Законните обитатели на вилата бяха избягали и слава на Огнения бог, бяха взели със себе си кучетата.

— Трябваше да го нападнем с повече хора! — Оронтобат се приведе и тропна с крак. — Тогава можехте да избиете всички.

— Тихо! — Мемнон вдигна ръка. — Колко души имаше там?

— Няколкостотин. — Командирът прочисти гърлото си.

— И колко души загубихме?

— Тридесет. Донесохме петима ранени, но нямаше да живеят и им прерязахме гърлата. — Командирът вдигна ръка с разперени пръсти — Сега душите им са при бога на светлината.

— Те се сляха с живия пламък — съгласи се Мемнон. — Откри ли съобщенията, оставени от нашия шпионин? — добави той.

— Както обеща той, бяха в пристройката. Намерихме трупа съблечен, покрит с платно и ленена покривка. Дневникът беше под него. Веднага изнесохме тялото.

— Добре! — промърмори Мемнон.

— Събрахме се — продължи мъжът. — Видях светлина да се движи на един от горните прозорци, уговорения сигнал, че пиршеството е започнало. Александър и военачалниците му пиеха.

— Но не се бяха напили? — усмихна се Мемнон. Командирът на нападателния отряд сви рамене и отпи от чашата.

— Дадох заповед да тръгнем към вилата, но беше вдигната тревога.

— От кого?

— Мисля, че от Сарпедон, началникът на охраната на царица Ада. Един от моите хора го разпозна от дървото. С него беше и лекарят Теламон — така разбрах от разговора им.

— Теламон? — намеси се Мемнон с интерес. — Чувал съм за него.

— Кой е той? — отсече Оронтобат.

— Прочут лекар, приятел на Александър от детските години. Учил в академията на Аристотел в Миеза, но баща му го взел оттам. Станал лекар и бродел около Вътрешното море като изгубена душа.

— Виждал ли си го?

— Няколко пъти. — Мемнон направи гримаса. — Ако Александър е заобиколен с хора като Теламон, може да разчита на добър съвет, остър ум и зорки очи.

Оронтобат удари с една сребърна чиния по масата.

— Командире, щях да те възнаградя, ако беше прерязал гърлото на Сарпедон. Отдавна ни пречи.

— Имаха предимство. Избягаха ни и стигнаха до вилата. Вдигнаха тревога, затова започнах атака. Опитахме се да проникнем във вилата, но не знаехме къде са покоите на царя, а макар войниците отвън да бяха небрежни, Александър беше охраняван от отряд щитоносци. Промъкнахме се на горния етаж и там изгубихме повечето си хора, защото ги приклещиха в един коридор. Дотогава тревогата беше вдигната и в лагера извън вилата. Тревожех се, че ще ни обградят, затова наредих да се изтеглим. Взехме ранените и избягахме. Не ни преследваха.

— И прочете ли дневника? — внезапно попита Оронтобат.

Командирът сви рамене.

— Донесох тялото на Памен и дневника му. Когато бяхме извън опасност, наредих да запалят факли. Исках да се уверя, че сме взели всичко поръчано.

— А трупът?

— Можеш да видиш сам. Мъртъв е поне от ден, има следи от силен удар от лявата страна на главата и рани по тялото.

— Злополука? — Гласът на Ефиалт прозвуча пискливо. Мемнон любопитно го изгледа. Ефиалт беше смел и разумен военачалник, решителен воин, но през последните дни беше изнервен и неспокоен. Омразата му към Александър и желанието да отмъсти за разрушената Тива ставаха все по-натрапчиви.

— Злополука ли е било? — повтори въпроса си Ефиалт.

— Господарю, не съм лекар.

— Кажи ми — спокойно каза Мемнон, — появи ли се по време на атаката нашият шпионин?

Командирът поклати глава отрицателно.

— Взеха ли пленници от твоите хора? — попита Оронтобат.

— Осем, а може би повече. — Командирът разпери ръце.

— Но дори да ги хванат, те няма да говорят.

Мемнон направи знак на мъжа да пие, което той направи жадно, преди да предаде чашата на другарите си.