Пол Дохърти - Дверите на ада

— Чудя се… — започна той. — Ефиалт, искам най-добрият ни конен отряд да бъде в готовност рано сутринта.

— Ще отидеш да посрещнеш Македонеца?

— Как да ти кажа — Мемнон отметна глава и се разсмя, — наблюдавам Александър от малък. С брат ми прекарахме известно време в двора на баща му. Македонецът може би ще ни посети утре, затова искам да бъда готов!

Очите на Ефиалт проблеснаха. Мемнон се приведе и хвана китката му.

— Ти си ми брат по оръжие, Ефиалт, бих ти поверил живота си. Ти, аз и Оронтобат можем да удържим Халикарнас, но виждам, че си неспокоен. Какво има? Крещиш и подскачаш непрекъснато като новобранец.

— Ние имаме шпиони в лагера на Александър — бавно отвърна Ефиалт — и той има шпиони при нас.

— Разбира се! — подсмихна се Мемнон. — Такъв е животът, Ефиалт. Малцина са избраниците, които могат да устоят на изкушението на златото, среброто, скъпоценните камъни и привилегиите, нали?

Ефиалт кимна.

— Аз съм тиванец. Преди Александър да унищожи града, поиска да ме предадат, но съгражданите ми отказаха. Знаеш добре каква беше съдбата на Тива. — Ефиалт приглади гънките на наметката си. — Мемнон, изгубих всички, които обичах — майка, баща, братя, сестри и зеницата на очите си — шестнадесетгодишната си дъщеря. Търсих я в цяла Гърция и отвъд. Никой от роднините ми не беше взет в робство. Сърцето ми е разбито, не ми останаха сълзи. — Той въздъхна — Но животът продължава. А ти носиш смелостта си като маска на актьор.

— Някой те преследва, нали? — попита Мемнон. Ефиалт извади парче пергамент.

— „Безредие царува из града — прочете той. — Подбуждат го слуховете, които все повече се ширят. Хората се настройват един срещу друг и само оръжието решава спора им.“ — Ефиалт вдигна поглед. — Сещаш ли се от къде е?

— От пиесата на Есхил „Седмината срещу Тива“ — отвърна Мемнон. — Казва го хорът на тиванките.

Ефиалт му подхвърли пергамента. Мемнон се вгледа в него — имаше цитати и от Омир, и от драмата на Еврипид „Хекуба“ — всички на една и съща тема: унищожението на градове, залавянето и насилието над жени. Който беше изпратил това на Ефиалт, беше проучил добре жертвата си. Ефиалт копнееше за отмъщение: душата му беше изпълнена с кървава омраза към македонците. Мемнон си спомни цитат от друга пиеса: „Такива действия докарват до лудост трескавия ум“.

— Не знаеш ли кой го е писал? — попита той.

— Ако знаех, щях да пронижа сърцето му с копието си. Беше го пъхнал под вратата на стаята ми. Друго парче със Същото съдържание беше пъхнато в кошницата с плодове, която един от конярите ми донесе от града.

— Очевидно те предизвикват — каза Мемнон. — Привърженици на македонците обикалят из града. Хора, които биха отворили градските порти на Александър. Те искат да стопят куража ти, да отслабят волята ти, да пробудят спомени за миналото.

— И аз си го помислих — отвърна Ефиалт. — Но има още нещо. Ходил ли си напоследък в града? Разхождал ли си се сред занаятчиите, продавачите на съдове и кожи, дребните търговци, безделниците и лентяите, които висят около вратите на винарните?

Мемнон мрачно го погледна.

— Има промяна в настроението им — заяви Ефиалт. — Много голяма.

— Това е нормално за всеки град, който предстои да бъде обсаден — отвърна Мемнон с безизразно лице.

— Не, това е нещо по-различно. Не исках да тревожа Оронтобат, но преди няколко дни един от моите помощници, тиванец като мен, отишъл в квартала на въжарите.

— Място, пълно с предатели — кимна Мемнон.

— Той е доста избухлив. Не търпи да го гледат накриво или да го предизвикват. Избухнала свада. Заедно с хората си последвал противниците в една запустяла къща, близо до стария храм на Аполон. Преследваните успели да се измъкнат, затова моите хора решили да се утешат с малко вино. И открили сноп македонски мечове, завързани с въже в подножието на стълбите към мазето.

— Сигурен ли си? — Мемнон поглади лицето си и тихо изруга.

— Мечовете са у мен, разгледах ги внимателно: изковани са наскоро и са македонски. Бих ги разпознал, дори на тъмно.

— Но това е невъзможно! — възрази Мемнон. — През последните седем седмици внимателно наблюдаваме портите — всяка каруца, всеки вързоп се преглеждат. Трябва да са ги внесли по-рано.

— По-рано — отвърна Ефиалт — Александър се биеше на живот и смърт при Граник. Убеден съм, че едва ли е мислел за Халикарнас.

— Значи смяташ, че мечовете са изковани наскоро и са вкарани в града през някакъв таен вход?