Пол Дохърти - Дверите на ада

Той се изкачи по стълбите. Касандра му препречи пътя. Лекарят вдигна очи: лицето й беше много бледо, а лампата, която носеше, леко трепереше в ръката й.

— Какво има, Касандра? — Той притисна студените й пръсти. — Защо още се боиш и тревожиш?

— Защо, господарю? — тя укорително поклати глава. — Защо трябваше да се биеш? Ти си лекар, лечител. Не те бива с меча. Черния Клит казва, че затваряш очи, когато нанасяш удар. Какво се опитваш да докажеш, Теламоне? Че си смел и безмилостен като останалите пантери?

— Може би — усмихна й се лекарят в отговор и я целуна по върха на носа. — А може би съм страхливец и се опитвам да докажа, че не е така? — Той рязко се изсмя. — Касандра, трябваше да видиш как бягах. Хайде, твърде съм развълнуван, за да заспя.

Изкачиха се до коридора. Теламон се стресна, когато черна сянка пресече пътя им и силно мяукане отекна в тъмнината.

— Котка — обясни Касандра. — Полудива е, горката. Единственият, на когото вярвала, е Памен, той й давал мляко.

— Точно неговата стая искам да разгледам. — Теламон тръгна напред.

Коридорът беше дълъг и от двете му страни имаше стаи. Тази на Памен се намираше в малка ниша в края, гледаща към градината. Вратата беше отворена, но някой беше затворил капаците. Касандра намери две маслени лампи и ги запали, а после отиде до стаята им и донесе още. Теламон бутна тежката врата и седна на ръба на леглото.

— Ще произнесе ли реч господарят? — попита Касандра, когато седна с кръстосани крака на пода.

— Господарят ти ще те напляска, ако не внимаваш — отвърна Теламон и се огледа.

— Защо царят и неговите побойници не са дошли тук? — попита Касандра.

— Вече ти обясних защо. Честно казано, всички те си имат свои страхове, Касандра. В стаята си като в капан. Александър, Птолемей, Хефестион не обичат да бъдат между четири стени. Ти ги нарече пантери — те обичат откритите пространства и тънките стени на шатрите; това е наследство от детството им. Когато учехме в горичките на Миеза, винаги спяхме на открито. А войниците са и суеверни. Обзалагам се, че ако приклещим Птолемей в някой ъгъл и го засипем с въпроси, той ще признае, че се бои от духа на Памен.

— Вярваш ли в духове, господарю? Теламон се почука по слепоочието.

— Тук — да, това е мястото, където броди духът на Памен.

— Мислиш ли, че е бил убит? Теламон се изправи и почеса главата си.

— Подозирам, че е бил убит. Но как? Това не знам. — Той повлече Касандра към малкото писалище от акациево дърво, вече опразнено от ръкописите.

— Знаем — Теламон я накара да седне на странния стол с кръгла облегалка, който беше донесен горе от стаята за тъкане, — че Памен е седял тук. Той не беше египетски писар, който седи на пода и пише на табличка в скута си. Седял е на писалището, за да се съсредоточи по-лесно. — Застанал зад Касандра, Теламон посочи към прозореца. — Бил е отворен. Слънчеви лъчи нахлували вътре, птичките идвали да кацнат на корниза или на перваза на прозореца.

Лекарят отиде в отсрещния ъгъл и взе кошничката със семена. Загреба със шепа и отвори капаците. Студеният нощен въздух нахлу вътре.

— Възможно е Памен да се е навел напред — но защо?

— Сигурно дивите птички не са кълвели от ръката му.

— Умно момиче! — прошепна Теламон. — И какво?

— Навел се е — отвърна Касандра — и е разпръснал семената на перваза или на корниза отдолу.

Теламон изпълни описаните движения. В слабата светлина корнизът едва се виждаше и когато се наведе, той осъзна колко нестабилно е положението му.

— Аз…

Ужасен вик прониза нощния въздух, последван от викове и слаб шум от чукане. Отново писък.

— В името на Атина! — възкликна Касандра. Отново се понесе писък, сякаш изтръгваха нечия душа от тялото. Слабите шумове от вилата затихнаха. Нощна птица изкрещя в отговор. Теламон се взря в мрака. Последваха нови писъци, мъжки вик и тогава той се сети за персите.

— Разпъват затворниците.

Касандра поклати глава, пръстите й одраскаха кожата на лицето й — нещо, което правеше винаги, когато беше нервна.

— Теламоне! — изсъска тя. — Нощем лежа в походното легло и гледам към теб. И си мисля, защо не се качим на някой кораб и не заминем на друго място? Това беше една прекрасна вила с черешови градини, цветя, птици. — Гласът й премина в шепот. — Разправят, че тук пъпешите са големи и сладки. Но после пристигна Царят на убийците и наоколо замириса на смърт. Чудя се какво правя тук. Какво правиш ти тук?

Теламон не можеше да й отговори. Касандра се приближи към него, червената й коса се вееше, зелените очи блестяха.