Пол Дохърти - Дверите на ада

— Още един ранен враг — прошепна Сарпедон. Някои от тях се опитват да изпълзят навън, за да умрат.

Един офицер изскочи от мрака, разпозна Теламон и ги пропусна. Спряха на входа, където първоначално беше вдигната тревогата.

— Можеха да те убият — промърмори Теламон. — Как е станало, Сарпедоне? Ти си войник и можеш да прецениш.

— Подозирам, че малки групи персийски войници са се срещнали извън града, прикривали са се в горичките, използвали са възвишенията и падините на терена. — Спартанецът млъкна. — После са се приближили. Постовете бяха редки, хората — уморени. За такива опитни бойци е било лесно да се промъкнат в мрака и да прехвърлят стените като черна, безшумна вълна. Сигурно онези нещастни кухненски прислужници са ги видели.

— Да убият царя ли са дошли? — попита Теламон.

— Възможно е. И са взели трупа на Памен. — Защо?

Сарпедон вдигна зачервените си от умора очи.

— Ние не сме онова, което изглеждаме, лекарю. Дворът на царица Ада е свят на мечти, пълен с бегълци от Халикарнас, разочаровани мъже и жени. Всеки има своя мъка, свое разочарование. Но ти си този, който трябва да откриеш това, а не аз.

— Те за малко не успяха, нали?

— Беше добре замислено — съгласи се Сарпедон. — Знаеха, че Александър е с малко хора. Истинската опасност за такива нападатели беше да се окажат приклещени между войските във вилата и тези около нея.

В дърветата се обади сова.

— Птицата на Атина — прошепна спартанецът. — Но предупреждението й закъсня.

— Защо ме доведе тук? — Теламон усети как нощният въздух изсушава потта по кожата му.

Сарпедон го завъртя и посочи към втория етаж на вилата.

— Какво виждаш?

— Прозорци, повечето със затворени капаци, светлина.

— Стой там — нареди спартанецът.

Върна се, но не мина през главния вход, а през страничния, който водеше към кухнята. После се появи с едно момиче, което представи като дъщеря на готвача. Тя се дърпаше, намусеното й лице беше сънливо, но Сарпедон я дърпаше за ръката.

— Уморена съм — изстена тя. — Искам да се върна в леглото.

— Да, при онзи, който е в него. Сега, помниш ли — попита Сарпедон, — че в началото на вечерта дойдохме тук с теб. Ти беше малко по-весела, устата ти беше пълна със сиренето, което обичаш, виното беше затоплило корема ти. Каза, че искаш целувка.

— Ти ми предложи пари — нацупи се момичето.

— И какво видяхме?

— Погледнахме към къщата и видяхме светлина на фенера, който се движи.

— Сигурна ли си? — попита Сарпедон.

— Да, беше там. — Тя посочи към един прозорец, през чиито капаци проникваха ивици светлина.

— Кажи на лекаря какво видя всъщност.

— Сякаш някой люлееше фенера назад-напред, а после изчезна.

Спартанецът я бутна назад.

— Това беше причина за тревогата — промърмори той, докато гледаше как момичето върви по калдъръма. — Излязох с нея, за да се потъркаляме. Тя ми каза, че трябва да бъдем внимателни, защото един прислужник и момичето му били излезли навън. Боеше се, че може да кажат на баща й. Обърна се и видя фенера на онзи прозорец. Аз също го зърнах. Казах й да се прибира и се качих горе. Пиршеството още продължаваше.

— Чия беше стаята?

— На Солан. Вратата беше отворена. Влязох, но вътре нямаше никой. Нямаше никаква светлина, нито фенер. Слязох долу и се върнах тук. Заподозрях нещо нечисто и вдигнах тревога.

— Искаш да кажеш, че това е било сигнал? За персите?

— Да, така мисля. Предварително уговорен.

— Може ли да е бил Солан?

Сарпедон потръпна и се уви по-плътно в наметката си.

— Както казах, лекарю, всеки от нас носи бремето си. Солан е разочарован човек. Мразеше Памен, защото беше спечелил благоволението на царица Ада.

— А истинската причина?

— Солан не обича жените; връзките му са само с мъже. Мисля, че харесваше Памен. Заглежда и младия Бес.

— Ами Херол?

— Той е жрец и се кланя на някакъв загадъчен бог-змия. Херол не се погажда с никого. Трябвало е да напусне набързо Халикарнас. Както казах, скарал се с Памен за, някаква жена.

— Значи всеки от тях може да е персийски шпионин?

— Да — персийски, атински или на Александър. — Сарпедон сви рамене. — Нашите писари са учени хора, които отчаяно искат да се доберат до някой висш пост или служба в нечий двор.

Теламон прехапа устни: с фенера беше сигнализирано от стаята на Солан, но всеки можеше да го е направил.

— Кой стои там, в тъмното? Теламон рязко се обърна.

— О, не!

Генций и Демерата вървяха по калдъръма Актьорът беше наметнат със странна камилска кожа, а Демерата беше увита в робата си като кукла.