Пол Дохърти - Дверите на ада

— Приличаш на Медея.

— Бих искала да съм Медуза Горгона! Щях да превърна всички войници в камъни. Видях ги в Тива, когато димът се виеше в небето, а кръвта по улиците стигаше до глезените.

Теламон обгърна раменете й, за да я успокои и притисна устни към косата й. Прегърна я, когато нов писък разцепи нощта.

— Мога да отговоря само за себе си — прошепна той. — Тук съм, защото нямам къде да отида. Живея в свой собствен свят, Касандра, и ти живееш с мен. Не мога да обясня защо е нужно хиляди да измират. Мога само да се съсредоточа върху настоящето. Така запазвам разума си.

Касандра се отдръпна.

— Когато бях в двора на царица Ада — продължи Теламон, — излекувах едно болно дете. Помниш ли я? Беше я нападнало куче и отхапало къс от малката й ръчичка. Съсредоточих се върху излекуването на раната и успокояването на болката. Ако бях започнал да се питам защо е станало така, нямаше да успея да се справя. Изобщо нямаше да има полза от мен. Щях да свърша, скитайки по пътищата като луд, който вие срещу луната. Това е нашата работа, Касандра. Духът на Памен крещи за възмездие, но колкото до спасяването на света… — Теламон се върна до прозореца. — Аз съм скитник — прошепна той. — Не, не е само това. Веднъж, когато бяхме в Червените земи на Египет, видях лъв със златна грива, великолепен и ужасен, да преследва плячката си. Гледах го като омагьосан. — Той хвърли поглед през рамо. — Александър ми въздейства по същия начин.

— Но той е или поне ти е бил приятел?

— Така е, но това го прави още по-интересен. — Теламон се усмихна принудено. — Може би мога да направя и тук нещо добро, както навсякъде другаде. Жреците на Изида твърдят, че съдбата на човека е записана на челото му и не може да бъде променена. Затова — той се облегна на стената — седя тук и слушам как онези мъже умират, докато разследвам друга смърт.

Касандра се приближи и хвана ръката му.

— Мислиш, че някой е блъснал Памен? Теламон кимна.

— Някой е влязъл в тази стая, залостил е вратата, убил го е и е избягал по някакъв начин.

— Но това е невъзможно! — Касандра отметна червената си коса. — Говорих с Бес, който спи в съседната стая. Той повтори същото — че вратата му била леко отворена и чул стъпки, но нищо друго.

— Сигурна ли си? — обърна се Теламон.

— Да. Освен това Солан твърди, че непрекъснато влизал и излизал от стаята си, но не забелязал нищо необичайно. Как би могъл някой да влезе през залостената врата, да закара Памен до прозореца и да го хвърли навън?

— Може би убиецът се е покатерил горе — предположи неубедително Теламон.

— Лекарю, лекарю! — подразни го Касандра. — Стените са гладки. Няма стълба, никой не е минавал по корниза. Собствените ти зорки очи — го забелязаха.

Теламон тропна с крак и се отдалечи. Дъските проскърцаха лекичко като кораб, който се люлее на котва.

— Памен е бил убит! — възкликна той. — Знам го. Но, Касандра… — Той се приближи до писалището и притегли малко ковчеже със стилуси — всички бяха изтъпени.

— Памен беше писар — обясни лекарят. — Перата са му били нужни като стрелите на воина, но не виждам нито едно подострено. Това не е ли странно? Когато открих трупа, дори в ръцете му нямаше нищо. Къде тогава е стилусът?

В разказите си посетителите на двореца на градоначалника в Халикарнас описваха Стаята с делфините като изискана. Стените й бяха боядисани в блестящо светлосиньо. Името й идваше от изрисуваните по тях сребърни делфини със златни перки, които скачаха и лудуваха в блестящото море без никаква вълничка. Колоните на тази малка зала за аудиенции бяха боядисани по египетска мода: тъмносини с кървавочервени капители и основи. Подът беше от полиран мрамор и посетителите имаха чувството, че вървят по вода, която проблясва в светлината на многобройните маслени лампи, поставени в ниши и на големи бронзови поставки или малки дървени подложки из помещението. В средата на залата имаше подиум с малки масички и лежанки, покрити с великолепни тъкани, изрисувани с яркоцветни пауни. Заради хладния нощен въздух слугите бяха донесли подноси с жарава, поръсена с благоухания.

Ефиалт и Мемнон почти не обърнаха внимание на обстановката, когато се присъединиха към Оронтобат. И те като градоначалника бяха събудени посред нощ и се облякоха и обуха набързо, за да чуят новините. Предводителят на отряда убийци беше коленичил на възглавница пред подиума, лицето му беше потно и изцапано. Помощниците му се бяха привели около него като статуи, заслушани внимателно в тихия му, но ясен глас, докато описваше случилото се.