Пол Дохърти - Дверите на ада

Сарпедон сви юмруци, в изражението му се четеше отчаяние. Очите му се отправиха към вратата.

— Аз трябваше да умра, нали? — настоя Теламон. — Чия идея беше? На Бес, на Солан, твоя? Бояхте се, че ще стигна до истината по следите, останали в стаята на Памен? — Теламон отпи от чашата си. — Ти или някой от съучастниците си се опитахте да ме убиете в овощната градина, но загадъчната смърт на Демерата ви попречи. Надявахте се да бъде обвинен Херол, защото почита богинята Меретсегер и разбира от змии. Убили сте онази нещастна котка, за да си мислим, че това е някакво кърваво жертвоприношение на египетската богиня, извършено от жреца. А ти е трябвало да продължиш избраната си роля на верния пазач…

— Аз помогнах на царя в заливчето на Хера! — извика Сарпедон.

— Мисля, че Александър вече знаеше къде да разтовари корабите си. А ти имаше интерес да му помогнеш. Искаше обсадата да продължи, докато приключиш с търсенето тук. Направил си услуга и на Мемнон, и на персите в Халикарнас. Подмамил си онзи критски стрелец насред полето. С храна, с вино или просто си го причакал? Повалил си го с бърз удар по главата, а после си го съблякъл и си взел лъка и колчана му. Същата нощ си написал съобщение по метода „скютале“ и си увил ивицата пергамент около една от дългите стрели. Ти си добър стрелец. Приближил си се до стените и си изстрелял съобщението, че Александър се кани да направи мост през рова. — Теламон сви рамене. — Мемнон се е зарадвал на новините. После ти дойде с мен до вилата. Опита се да ме убиеш, не успя, но сигурно си се зарадвал, когато тръгнах с Хефестион. Тогава си открил съкровището. Изпратил си кухненския прислужник в лагера и той е разбрал, че Халикарнас ще падне. Ти и съучастниците ти сте постигнали целта си и е било време да отпразнувате събитието и да си тръгнете. Само че ти си имал други идеи. — Лекарят се изправи и заобиколи масата. — Срещал съм хора като теб, Сарпедоне, смели като пантери, безмилостни, жилави и непреклонни, постоянни като пустинното слънце. Ти обичаш опасностите и обичаш вълнението от битката. Не си искал да споделиш плячката си, затова си избил всички тук.

— Удариха ме по главата. И командирът тук ти го каза. Теламон доближи лицето си до това на спартанеца.

— Всичко си си причинил сам. За сръчен човек като теб, Сарпедоне, това е мизерна цена срещу огромното съкровище! Завързал си глезените си и си увил въжето около китките си. На пръв поглед те са изглеждали здраво завързани, особено ако ги прережеш в тъмна стая. Бих искал да видя тези въжета, макар да съм сигурен, че си ги изхвърлил. Едва ли ще намеря възел по тях.

— Ако е имало друг убиец — намеси се командирът, — защо не е убил и теб, както другите?

— Добър въпрос — отвърна Теламон. — Бес е трябвало да бъде набеден за убиец. Сарпедон щеше да обясни всичко. Може би Бес се е уплашил? Може би е изпитвал приятелски чувства към Сарпедон и Генций — затова актьорът също е останал жив — за да се приспят подозренията ни. Генций просто е спял пиянски сън.

Сарпедон се опита да скочи на крака, но командирът на разузнавачите не му позволи.

— А къде е Бес? — извика той.

— Открихме трупа му.

— Не е възможно… — Сарпедон затвори очи.

— Може би, но все пак го намерихме — прекъсна го капитанът. — Аз и хората ми можем да проследим и охлюв. Да кажем какви птички са кълвали наоколо. Открихме следи от кон, който наскоро е излязъл през страничната порта. Решихме, че е необичайно, защото не бяха достатъчно дълбоки — както, ако имаше ездач. Открихме коня да пасе на няколко километра оттук. Намерихме и следи от човек, който е носил тежък товар. Изкопахме Бес от плиткия му гроб — гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, а устата и очите пълни с пръст.

— Както виждаш — Теламон седна на пейката, освободена от Генций — не остава никой друг, Сарпедоне. Актьорът категорично не би бил способен на такива хладнокръвни действия. Толкова е обезумял и пиян, че би му било трудно да се качи по стълбите, камо ли да стреля с лък. Остава; само спартанецът Сарпедон, предател, шпионин и убиец. Хитрецът, който се е надявал да открие търсеното и да се измъкне.

Изразът на Сарпедон не се промени. Само трепкането на едното му око и капката пот, която се плъзна по бузата му, показваха, че е неспокоен.

— Царят ще те разпие — прошепна Теламон. — Агонията ти може да продължи дни, дори седмици наред.

— Без никаква милост? — дрезгаво попита Сарпедон.

— Може би една — отвърна Теламон, изправяйки се срещу убиеца, който беше унищожавал хора, без да се замисли. — Съкровището на Питий няма да ти трябва. Къде е то?