Пол Дохърти - Царицата на нощта

Дневната горещина вече се усещаше и когато стигнаха до градските порти, устните и гърлото на Клавдия бяха пресъхнали. Двамата с Муран спряха, за да се освежат и да преглътнат праха с плодов сок от напукани керамични чаши. Мълчаха, не си проговориха, докато не стигнаха градските околности и не поеха по пътя, който минаваше през нивите с узряла пшеница. Попитаха един селянин накъде да вървят, оставиха пътя и тръгнаха по една пътека, която се виеше покрай кипариси, чинари и борове. Ливадите и нивите от двете й страни стигаха чак до главната порта на Аврелиановата вила. Там Клавдия показа на вратаря печата с образа на императрицата от едната страна, а от другата — със заповед всеки да помага според възможностите си на приносителя. Той внимателно го огледа, вратите веднага се отвориха и Клавдия и Муран влязоха в един друг свят — посипани с дребни камъчета пътеки, морави, овощни градини, малки горички, фонтани и чисти езерца, грижливо разположени от двете страни на пътя, който водеше към великолепната вила.

Прислужниците от къщата ги посрещнаха с купи ароматизирана вода и те измиха ръцете и лицата си. После ги поведоха през атриума — прекрасно място с малък басейн под отвор в покрива, а сетне през един портик към вътрешните помещения. Клавдия разглеждаше красивите каменни стени, украсени с фрески и картини от жълт кехлибар и бронз от Дамаск; колоните от фригийски мрамор, вратите, чиито рамки бяха инкрустирани с малахит и коруби от костенурки; таваните искряха от злато и скъпоценни камъни. Навсякъде беше прохладно, ухаеше на свежест и аромати.

Известно време те почакаха в една стая с резбован таван от ливански кедър; по стените красиви картини прославяха триумфа на Церера, богинята на земеделието. Клавдия докосна Муран по бедрото и сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи. Знаеше, че много от тези вили, построени специално за собствениците им, често имаха нарочни процепи, през които можеха да се подслушват всички разговори. Клавдия се облегна на прохладната мраморна стена и притвори очи. Не бе спала добре предишната нощ и съзнанието й постоянно се измъчваше от образите на падналия в мръсната уличка Статил и простряния върху леглото Теодор с разкривеното му в агонията лице. Искаше да остане сама, за да може да подреди хаоса в главата си, но тази среща беше важна и тя трябваше се приготви за нея. До слуха й достигаха звуците от пробуждащата се за живот вила: по коридорите забързано се разминаваха прислужници, отнякъде се носеше гласът на флейта, чуваха се виковете на прислужнички, цвиленето на коне откъм конюшните. Един иконом им поднесе хляб, грозде и разредено с вода вино. Клавдия и Муран ядоха като наистина гладни хора и продължиха да чакат. След известно време, което им се стори цяла вечност, един надменен освобожденец отсечено им нареди да го последват.

Той ги поведе към вътрешността на вилата до „Залата на мистериите“, както я нарече, красиво помещение със стенни мозайки, изобразяващи живота на Дионис и странстванията му по света. Военачалникът Аврелиан ги чакаше, настанен в синьозлатно кресло, което много приличаше на трон. Жена му Урбана седеше от дясната му страна с Касия до нея, а вляво бе застанал млад човек с ниско подстригана, кестенява коса и усмихнато лице, облечен в светлозелена туника, силно пристегната около кръста. Аврелиан изглеждаше такъв, какъвто и беше — бивш пълководец, войник, стегнат и жилест мъж. Бялата му коса падаше край сбръчканото лице, с което напомняше на ястреб, заради острия нос над безцветните устни и немигащите очи. Изглеждаше много по-стар, отколкото Клавдия очакваше, и тя бързо прецени, че Урбана ще трябва да е двайсет или дори трийсет години по-млада от него.

Военачалникът сдържано ги поздрави и попита дали са се нахранили. Не си направи труда да чуе отговора им и веднага им представи сина си Александър. Промърмори, че вече са срещали жена му Урбана и господарката Касия, която удостои само с един поглед, и отново засмяно се обърна към сина си. За тези няколко мига Клавдия научи много. Отношенията между военачалника и добрата му жена изглежда не бяха такива, каквито би трябвало да бъдат, докато към Касия той изпитваше доброжелателна търпимост. Цялото му внимание беше насочено единствено към Александър, момче с добри обноски, усмихнато лице и мек поглед, което с такова обожание гледаше Муран, че баща му трябваше да го спре, за да не го обсипе веднага с въпроси за арената и големите му победи там. Вместо това, сякаш рязко издаваше заповеди, Аврелиан изброи задълженията на гладиатора.