Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Бил е отровен! — Апулей се показа иззад Полибий и си проправи път пред него. — Погледни само, Клавдия!

Клавдия видя винената чаша. Беше се търколила на пода, край нея имаше локвичка разлято вино. Столът до леглото също бе прекатурен, сякаш Теодор, вече легнал в постелята, се е опитвал да се изправи, размахвал е ръце, изтървал е чашата и е бутнал стола, като се е мъчел да стане, преди да падне обратно върху леглото.

— Но защо? — попита Клавдия.

Апулей бръкна в кесията, която висеше на колана му, и подаде монета на началника на стражата; офицерът бързо излезе от стаята. Аптекарят и Полибий влязоха във вътрешността на стаята, затвориха с ритник вратата зад себе си и я залостиха със счупения стол. Двамата помогнаха на Клавдия да нагласи тялото на Теодор върху леглото и скръстиха ръцете му върху корема. Тази вечер тя се беше нагледала на смърт, затова смъкна от стената едно парче плат и покри с него лицето на мъртвия актьор. После седна на пода с гръб към вратата и впи очи в чичо си.

— Каква е причината, какво се е случило? Надявах се ти да имаш грижата за него!

— Грижихме се! — Полибий седна на пода със скръстени крака като ученик. — Ние се забавлявахме. Хората се тълпяха да видят „Голямото чудо“. Апулей беше тук. Теодор се оплакваше, че има чувствителен стомах. Все пак видях, че започва да се олюлява, и му казах, че е по-добре да си легне, да отпочине. Той се качи горе, останалото го знаеш.

Клавдия посочи трупа:

— Сигурно ли е, че е бил отровен?

— Така мисля — Апулей приседна в края на леглото и тъжно се вгледа в нея. — Не знам каква е отровата, навярно от някаква трева, но със сигурност е бил отровен. — Посочи чашата с вино: — Внимателно я огледах, по нея няма и следа от отрова.

— Тогава някой е влизал в кръчмата — бавно произнесе Клавдия — и е отровил неговото вино или храната му. — Тя стана, взе чашата, подуши я, прокара пръст по нея и вкуси от тънката утайка. — От най-доброто! — промърмори Клавдия. Подаде чашата на Апулей, той пак я огледа най-грижливо и потвърди заключението си.

— Така… — Клавдия се загледа в трупа. — Сега какво ще правим?

— Ще накарам Нарцис да погледне тялото — Полибий стана. — Някои от онези хора ми дължат пари; те може да отнесат тялото в най-близкия дом за покойници.

Клавдия кимна и Полибий й отвори вратата. Тя излезе на площадката, слезе долу и отиде в обляната от луната градина. Остана там известно време, подложила лицето си на студения вятър. Муран се приближи зад нея и леко сложи ръце върху раменете й. Тя се обърна, застана на пръсти и го целуна по устните.

— Наспи се хубаво! — прошепна тя и подръпна ухото му. — Достатъчно слушах и говорих за една вечер, а утре и пълководецът Аврелиан…

Клавдия и Муран тръгнаха с пукването на зората. Измъкнаха се от „Магариците“ и поеха по прашния път, който пресичаше Стената на Север и водеше към Виа Тускулана. Въпреки че слънцето още се канеше да изгрее, градът вече беше оживен. В края на улицата, под едно чворесто сикоморово дърво, бръснарят Торкват приготвяше за работа тезгяха си и точеше бръсначите на специален брус, докаран чак от Сирия. Беше в състояние с часове да бъбри за магични камъни, билки и животни и около него вече се беше събрала малка групичка. При други обстоятелства Клавдия също щеше да се спре и да го послуша. Торкват омайваше, беше роден артист с неизчерпаем запас от най-различни истории, но военачалникът Аврелиан беше стар войник, който сигурно ставаше рано. Най-добре щеше да е да го посетят, преди да се е захванал с всекидневните си работи.

Улиците се пълнеха с търговци и разносвачи на вода, метачи и мъже с гребла. Чистачите на отходните ями вече шетаха с талигите си, изпразваха нужниците и весело си подхвърляха задявки. Опушените готварници бяха отворени, а край съдилищата се бяха настанили продавачи с преносими печки, които привличаха ранобудните „с празен стомах и сухо гърло“, както гръмко оповестяваше един надпис. На едно място се събираха за погребална процесия с професионални оплаквачи, жреци и египетски хор със сини роби и пурпурни шапчици на главите. Група иберийски танцьори, изхвърлени от някоя кръчма, отчаяно се опитваха да припечелят нещо, за да си купят прясна вода от водоносните, и предлагаха да потанцуват за всеки, който им даде няколко монети. Мина процесия от жреци на някакъв вавилонски бог. Облечени в ленени одежди и с бръснати глави, те надуваха роговете си и лакомо се наливаха с вино, а накъдрените им бради се вееха на утринния вятър. С още залепнали от съня очи към училище се отправяха ученици, а майките им стояха на прага на къщи и дворове, и метяха с метли от зелени палмови листа или снопове тамарискови пръчки, пирен и мирта. Вестители оживено обявяваха какво и къде в града ще се продава, особено последните перуки, които можело да бъдат намерени в един дюкян край храма на Херкулес.