Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Е, момиче, има ли някакви въпроси, които да искаш да ми зададеш?

— Знаеш ли нещо? — попита Клавдия. — Можеш ли да добавиш нещо към онова, което ти казах?

Аврелиан разпери ръце:

— Ти говореше за онази провинция отпреди осемнайсет години. Тогава тя приличаше на прекатурен пчелен кошер, хората се тълпяха по пътищата, градчетата и селата бяха опустели. Нашият най-голям враг беше страхът. Никой не знаеше точно какво става, кой военачалник командва, на кои полкове можеш да се довериш… Пирати ли са слезли на брега? Къде пиктите са пробили стената? Кои племена се бунтуват? — Погледна Касия, усмихна й се и протегна ръка. — Бедната Касия трябваше да преживее всичко това. Дни, изпълнени с кръв, нощи на ужаси; тя още не може да си спомни какво се е случило в действителност.

Бившата куртизанка нежно се усмихна на стария воин, който изглеждаше поласкан. Той високо въздъхна.

— Да, трябваха ни години, за да наложим ред. За нас беше радост да посрещнем „Гризачите“. Разбира се, когато научихме за голямата им победа, наградите и възхвалите потекоха като река към тях.

— Чувал ли си за взети пленници?

— Нищичко! — категорично заяви военачалникът. — Те се придвижваха бързо и всичко, което притежаваха, бе завързано към седлата, без талиги, само войниците и оседланите им коне. Изоставиха дори собствените си жени и деца — той внимателно се вгледа в Клавдия. — Следващият въпрос.

— В Рим има ли пиктски роби?

— Труден въпрос. — Аврелиан потърка брадичката си. — Пиктите… Минаха години, откакто воювахме с тях. Не знам. Струва ми се, мога да попитам едилите 66 66 Едил — в Древния Рим помощник на трибуна, който се грижел за обществените здания, храмовете, пътищата, пазарите, празненствата, пазарите и т.н. — Бел.прев. или префекта — обърна се към Урбана: — Ти знаеш ли нещо по въпроса?

Жена му поклати отрицателно глава, очите й следяха неотклонно лицето на Клавдия.

— Аз ще разпитам. — Старият воин въздъхна. — Обаче аз следвам логиката ти, момиче. Ако онзи пиктски отряд е бил унищожен, а жената, която наричала себе си Златната дева, се е обесила, кой би могъл да знае, кой би могъл да помни?

— Знаеш ли нещо за Постул? — попита Муран. — Дали е имал жена и семейство?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Аврелиан. — Постул беше самотник, затова и пиеше. Някога имал жена, но мисля, че умряла; нямаше деца, нито когото и да било друг тук, в Рим. Ако е имал близки, те отдавна щяха да ме потърсят за някаква услуга.

— А Петилий? — намеси се Клавдия. — Ти си го поканил тук на среща, а малко по-късно той започнал да ти досажда и поискал да го приемеш отново.

— Да, да, искаше! — отговори Аврелиан.

— Знаеш ли защо е искал да те види?

Военачалникът вдигна очи към тавана. Задиша шумно и започна да се почесва по ухото.

— Всъщност, не знам — бавно отговори той, — но трябва да има нещо общо със славното ни минало. — Засмя се. — Клавдия, ти знаеш ли нещо за Петилий?

Клавдия поклати отрицателно глава.

— Беше съгледвач. А когато си съгледвач в конницата, момиче, трябва да си не само добър ездач, но и да имаш много силна памет и зорко око — за земята и хората. Петилий беше такъв. Освен това, беше и роден разпътник; нито една проститутка в Рим не можеше да се опази от него. Просто виждам как е бил убит. Петилий би поставил живота си в опасност дори само да подуши жена. На нашата среща трябва да е забелязал нещо, което му е напомнило за миналото и което е поискал да обсъди с мен. Но това е всичко, което мога да кажа.

Аврелиан се изправи, оправи гънките на старомодната си туника, приближи се до Клавдия и докосна леко брадичката й.

— Клавдия, нали така е името ти? — Потупа я по рамото. — Толкова си мъничка! Изглеждаш уморена; тревожиш се, а пък приятелят ти трябва да остане тук и да се почувства като у дома си, нали? — Той широко й се усмихна: — Според авгурите 67 67 Авгури — древноримски жреци, предсказващи бъдещето по пеенето, полета и други действия на птиците; птицегадатели. — Бел.прев. , денят ще е хубав. Може би ще останеш няколко часа, преди да се завърнеш в Рим. Ще наредя да те съпроводят по-късно. — Аврелиан се обърна. — Добри ми приятелю Леарте, ще се погрижиш за Клавдия, нали? Жена ми ще бъде много заета с песнопенията си. — Военачалникът пак се обърна към Клавдия. — Ти, Клавдия, ми донесе новини, неща, за които не знаех. Трябва да помисля върху тях.

Като й се закани с пръст, той се обърна и си тръгна.

Пълководецът още не бе напуснал стаята, когато Александър, седял през цялото време неподвижен и безмълвен като статуя, скочи на крака и се хвърли към Муран с порой въпроси. Коя е най-добрата му битка? Излизал ли е някога срещу лъв? Истина ли е, че бикът е най-опасното животно?