Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Беше убедителен… — обади се Секунд. — Беше много красноречив. Той подчерта, че Постул не е бил добър началник. Щом бил толкова пиян, трябвало да го оставим, да подмамим пиктите в капан, да ги избием и да твърдим, че сме победили. Останалата част от историята е вярна.

— Наистина ли? — попита Клавдия. — Сигурни ли сте, че сте избили всички пикти?

— Според Статил, ги избихме — отвърна Секунд.

— Какво искаш да кажеш с това „според Статил“?

Секунд направи знак с ръка на Крисп.

— След сражението ни изпратиха на разузнаване. Когато се върнахме, всички мъртви лежаха накуп в голяма яма извън южната порта. Заляха ги с масло и ги изгориха. Нямаше пленници.

— А Златната дева? — попита Муран. — Какво стана с нея?

— Когато нападнахме военния отряд — отвърна Крисп, — Златната дева беше окована в една гора. После Статил направи глупавата грешка да я докара да види мъртвите. Тя наистина беше красива! — прошепна той. — Косите й бяха златни като зряла царевица, а кожата й беше бледа като слонова кост.

— Виждал ли си Касия? — попита Клавдия. — Някогашната куртизанка? Тя е близка приятелка на Урбана, жената на пълководеца Аврелиан.

— Да, виждал съм я. — Секунд леко се усмихна. — Красива е.

— Прилича ли на Златната дева? — продължи Клавдия.

— Малко — призна Секунд. — Но Касия не е Златната дева. Първо е много млада. И второ, не изглежда като нея. А най-важното е, че аз знам какво стана със Златната дева.

— Какво? — попита Клавдия.

— Както казах, Статил я доведе. Тя погледна мъртвите и заплака. Ние празнувахме. Намерихме стария Постул насечен на късчета, но всички си замълчахме, защото всъщност бяхме виновни, че се бяхме опълчили срещу него. Изгорихме и неговото тяло. Причината всички да се съгласим да го сторим бе, че Статил ни беше обещал, като унищожим пиктите, да изоставим укреплението и да потеглим на юг да търсим военачалника ни Аврелиан. Постул искаше да останем на стената. Сега, когато той беше мъртъв и бяхме удържали голямата си победа, потеглихме с радост.

— Какво се случи? — настоя Муран.

— Ами, както ви казах, празнувахме. Имахме малко вино и храна. Статил се усамоти със Златната дева. Чувахме я как крещи, докато той се забавляваше. Бяхме установили лагера си извън укреплението; на другата сутрин видяхме, че Златната дева се е обесила на една греда вътре.

— Обесила се? — повтори Клавдия.

— От срам! — обади се Крисп. — Заради нея мъжът й и целият военен отряд бяха унищожени. Тя знаеше какво ще стане сетне. Статил или щеше да я продаде на пазара, или щеше да я пусне на другите, затова бе взела въже и се беше обесила.

— Сигурни ли сте, че е умряла?

— Напълно. Изгорихме тялото й и потеглихме на юг. Тогава за последен път видяхме укреплението, пиктите и Златната дева. Станахме герои, спасители. Никой не посмя да каже истината. Странно! — унесе се в мислите си Крисп. — Винаги съм се чувствал виновен повече заради Постул, отколкото заради Златната дева.

— И преди ви попитах — обади се Клавдия, — възможно ли е някой от отряда на пиктите да е останал жив?

Секунд поклати глава.

— Невъзможно е! — възкликна Крисп. — Избихме всички. Статил настояваше да го направим. Искаше да е сигурен, че никой не е оцелял, за да разкаже как е бил убит Постул — това беше много важно. Нито един пикт не се измъкна и както каза твоят приятел — той посочи Муран, — сражението стана през нощта. Е, имаше запалени няколко факли, но въпреки тях шлемовете и плащовете скриваха лицата ни. И, което е още по-важно, това беше преди осемнайсет години!

— Търсихте ли? — попита Муран. — Искам да кажа, опитахте ли се да разберете дали в Рим няма роби пикти?

— Разбира се, че има! — подигравателно отвърна Секунд. — Роби от всички племена и земи под слънцето, но никой дори не ни е доближавал. И защо сега, след осемнайсет години?

Клавдия разбра, че няма какво друго да научи. Тя стана от масата, взе плаща си и погледна двамата ветерани:

— Ние трябва да вървим. В момента нищо не можем да направим, но ви предупреждавам, никога не оставайте сами, никога не позволявайте жена да доближи до вас. Ако ме послушате, може и да останете живи.

— Ще кажеш ли на военачалника Аврелиан? — попита Крисп. — За Постул, искам да кажа.

— Определено мисля, че ще трябва! — отвърна Клавдия. — Не веднага, но когато се наложи…

— Неговата кръв не е по ръцете ни! — рязко заяви Крисп. — Ние не сме го убили, само пазихме тайната. Но сега, когато Статил вече е мъртъв, не ме е грижа дали истината ще излезе наяве. Нямаме пръст в смъртта на Постул!