Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Не ни вярвате, нали?

— Аз ти вярвам! — увери го Клавдия. — Мисля, че казвате истината, но не цялата. Нещо е станало край стената, нещо, заради което ви преследват, всички вас. Но защо точно сега, след осемнайсет години?

Тя внимателно гледаше лицето му. Той беше по-млад от другите. Клавдия забеляза тънката струйка пот, която се стичаше от ниско подстриганата му коса.

— От какво се страхуваш, Крисп?

— От миналото — неясно прошепна той и се загледа в почернелия от дима потон. — Все това минало! Ти не знаеш какво беше там, онова пусто, безлюдно място. Нищо друго, освен тревата, която се огъва под вятъра, самотния призив на птиците, рева на дивите животни през нощта, а когато на юг избухна гражданската война, стената съвсем опустя. Сънувахме кошмари, или поне аз сънувах, че пиктите нахлуват през стената и ни обграждат, посичат ни, вземат ни в плен. Ако попаднеш в ръцете им… — Той втренчено се загледа в тях и примижа. — Ако попаднеш в ръцете на пиктите, ще трябва да чакаш седмици, преди да те убият. Виждал съм какво правят — как заковават с гвоздеи мъже по дърветата, как бавно изтезават пленници…

Той навлажни устните си и извърна глава, сякаш жегнат от някакъв спомен, сетне промърмори нещо.

— Какво има? — попита Муран. Той стана, отиде до ветерана и седна до него. — Какво се е случило, Крисп? Аз не съм бил войник, но знам какво е да се биеш, да те ранят. Какво криеш?

Крисп отвори уста да говори, но откъм стълбите се чу някакъв звук и той замълча.

— Не можеш да говориш, нали? — каза Клавдия.

Крисп затвори очи и поклати глава.

— Не смея! — прошепна. — Нямам нищо общо с това.

— Ти беше на събирането при пълководеца Аврелиан, вали? — попита Клавдия. — Какво се случи там?

Успокоен от смяната на въпросите, Крисп сви рамене и преглътна трудно.

— Може да познаваш пълководеца, а може и да не го знаеш — отвърна той. — Щедър човек, голям мъж, добър водач, той се грижеше за войските си. През тези години канеше всички, които са служили с него, на угощение в градините на вилата си. Това бяха вълшебни часове, градината се окичваше с фенери, изпълваше се с куртизанки, прислужнички, музиканти, артисти, акробати. Тази година беше наш ред. Никой не искаше да пропусне такава вълнуваща вечер. Събрахме се точно преди да се здрачи, а празненството продължи до другия ден. Пълководецът е гостоприемен човек; които искаха, можеха да преспят в градините, а когато се будеха да утолят жаждата си, имаше още храна и вино.

— А ти видя ли някого или нещо — продължи да настоява Клавдия, — което да ти напомни миналото?

Крисп затвори очи и се замисли напрегнато.

— Каквото и да е — намеси се и Муран, — нещо необичайно…

Крисп отвори очи:

— Кълна се — той посочи олтара на масата, — кълна се в това. Не съм видял нищо, нищо не съм чул.

— А другите? — продължи да пита Муран. — Статил, Луций, Петилий, Секунд?

— Може би Петилий — Крисп замълча, за да събере мислите си. — Нямам представа защо е поискал да се срещне с пълководеца Аврелий. Предположихме, че е заради нещо, случило се на угощението, защото едва след това той започна да отправя прошенията си. Би могло да е и нещо друго. Колкото до останалите от нас — Крисп поклати глава, — никой нищо не е забелязвал, ама нищичко.

— Какво нищичко?

Клавдия се обърна. С паница хляб и сирене в едната ръка, а с другата подпрян на входната греда, Секунд заплашително ги гледаше от мястото си.

— Какво става тук? — Той прекоси помещението и с трясък остави паницата на масата. — Ако искаш да зададеш някакви въпроси, изчакай офицерът ни да се върне.

Муран стана и пристъпи към него.

— Искаш да умреш ли, Секунд? — тихичко попита той. Ветеранът започна да примигва. — Искаш да умреш, така ли? — Муран приближи лицето си до неговото. — Защото ето какво ще ти кажа: някой в Рим избива бивши членове на вашата конница. Твои другари са били убити по варварски начин. Откъде знаеш, че няма ти да си следващият? Не мисля, че ни казвате истината. — Той посочи Клавдия: — Тя представлява императрицата. Ако желаеш, може да ви поканим в двореца и да продължим разговора си там.

— Не сме направили нищо лошо! — избухна Секунд. — Не можете да ни арестувате!

Муран хвана лицето му с двете си ръце. Секунд имаше достатъчно разум, за да не се съпротивлява.

— Слушай, глупако! — дрезгаво прошепна Муран. — Ние не те арестуваме, предпазваме те!

— Къде е Статил? — Крисп се надигна от мястото си. — Мислех, че отива да се облекчи. Трябваше вече да се е върнал.