Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Какво се случи в нощта на голямата ви победа? — попита Клавдия.

— Защо искаш да знаеш?

— Не мога да ти отговоря точно — отвърна Клавдия. — Но имам чувството, че вие не искате да говорите за това. Не ви разбирам. В края на краищата, това е било голямо ваше постижение. И което е още по-важно, жестоката смърт на вашите другари, избити по начин, който толкова напомня за пиктите, трябва да има нещо общо с избиването на толкова много мъже от онова племе. Въпрос на логика — добави тя, — освен ако няма и нещо друго, което не сте ми казали.

И тримата отбягваха погледа й.

— Ами… — Статил разтри лицето си с ръка. — Аз ще ти кажа.

Той напълни чашата си с вино, жадно отпи и с трясък я върна на масата.

— През зимата на деветата година от службата ни там, навършиха се осемнайсет години оттогава, ние, „Гризачите“, конна ала към Втори легион „Августа“, охранявахме едно укрепление по „Голямата стена“. Бяхме само дванайсет, най-много петнайсет души, под командата на нашия офицер Постул, гал от Лион. Гражданска война опустошаваше Британия. — Статил вдигна ръка: — Този претендент, онзи претендент… Стената бе останала почти без мъже, много кохорти и отряди значително намаляха. В едно укрепление бяха останали само трима души; ние бяхме късметлиите. Тогава научихме, че група пикти се придвижва към нас и се насочва на юг, за да изпита слабостта ни. А Постул? — Статил сви рамене: — Той обичаше да си пийва…

— Тогава ти пое командването.

— Да — кимна Статил. — Мразех пиктите, винаги съм ги мразел — жестоки копелета и лукави предатели. По това време Постул вече съвсем беше рухнал. Както и да е, поех командването и си съставих план. Възседнахме конете, потърсихме онези диваци и убихме няколко.

— За да предизвикате избухването на кръвна вражда, така ли? За да ги примамите на юг? — попита Муран. — Чувал съм, че е ставало така.

— Съвършено вярно! — съгласи се Статил. — След като привлякохме вниманието им, се изтеглихме в укреплението. Пиктите тръгнаха след нас и нападнаха; но нямаха успех. Скоро след това Постул умря. — Той горчиво се усмихна. — В официалните донесения за смъртта му се казваше, че е загинал по време на битка, но това беше само за да запазим честта му. Беше толкова пиян, а ние нямахме време да се погрижим за него, затова го оставихме там и напуснахме укреплението.

Статил замълча, за да отпие от виното си; двамата му другари леко се извърнаха, сякаш не искаха Клавдия да вижда лицата им. Само от положението на телата им, тя беше убедена, че й разказват пълни измислици. Статил, повече погълнат от виното си, се беше върнал в миналото, в онова самотно укрепление край „Голямата стена“.

— Оставихме сигналния огън да гори, дори оставихме ковчежето с парите в избата. Освен това залостихме северната порта така, че да не може да се отвори отвътре. Сетне се престорихме, че отстъпваме през южната порта на укреплението. През нощта се скупчихме край огъня, който запалихме в подножието на един хълм, и зачакахме. Пиктите намериха укреплението пусто с изключение на ковчежето с парите и делвите с поска. — Статил сви рамене: — Знаеш какво е това — конска пикоч и също толкова силна. Напиха се и жадни за още плячка, се изсипаха навън през южната порта. Бях уверен, че ще го направят. Изчакахме ги да излязат на открито, дезорганизирани и разделени, сетне нападнахме. Времето беше сухо, затова подпалихме орловата папрат. Сега ясно ги виждахме и се спуснахме надолу към тях. Пиктите имаха само един път за отстъпление и той беше обратно през укреплението. Те се върнаха с надежда, че може да избягат през северната порта, но ние вече я бяхме залостили. — Статил разпери ръце. — Посякохме много от тях и подгонихме останалите заедно с вожда им обратно към укреплението.

— Беше толкова лесно! — бавно заговори Секунд. — Бяхме въоръжени с лъкове и яздехме коне, нямаше накъде да се измъкнат.

— И не взехте никакви пленници? — попита Клавдия. Тя с любопитство ги оглеждаше. Мъжете отговаряха толкова бързо, че й напомняха на актьори, които произнасят добре заучени реплики. Думите просто се сипеха от устата им, макар че те наистина, сигурно много пъти бяха разказвали тази история. — Ама никакви ли? — повтори тя.

— Такава беше войната по границите. — Статил се изправи. — Живот за живот и битка до смърт. — Той се почеса по корема. — Много пих — измърмори. — Трябва да изляза за малко.

Секунд продума, че ще поръча още ядене и тръгна надолу по стълбите. Клавдия се обърна към Муран и му смигна. Крисп беше погълнат от каишката на сандала си, която усилено затягаше. Тя сложи пръст на устните си в знак Муран да мълчи. Крисп определено се чувстваше неудобно. Той се изправи и започна да си играе с чашата за вино, като тихичко си напяваше някаква песен. Продължаваше с копнеж да гледа към вратата. Мълчанието доста се проточи и той махна с ръка.