Пол Дохърти - Царицата на нощта

Клавдия благодари на мъжете; тя и Муран слязоха по стълбището и излязоха на улицата. Мракът вече бе паднал. В началото на една уличка се мяркаха различни фигури, странни звуци и викове изпълваха въздуха. Двамата стигнаха до съседния площад, където няколко наемници още продължаваха да безделничат; бяха закрепили факла на стената на една къща и се наливаха с вино. От другата страна на площада, затънат в черен кожен плащ, заклинател монотонно пееше над гърне със запален вътре огън. Край него клечеше старица и от време на време хвърляше в гърнето някакъв прах, от който пламъците започваха да подскачат и да пращят. Гласове кресливо ругаеха. Някъде по-надалеч се разплака дете, след което се разнесе пискливият смях на жена. Клавдия сплете пръсти с пръстите на Муран и го притегли по-близо до себе си. Стиснала фенер, една проститутка залитна към тях. В мъжделивата светлина лицето й беше противно: с ниско чело, с къс чип нос и широки ноздри, с уста, която се кривеше, докато мърмореше някакви ругателства.

— Какво правиш тук? — заяде се тя с Клавдия.

Муран я отблъсна встрани и веднага от мрака изникна друга фигура: необикновено дебел мъж с кръгло като на бухал, лукаво лице, с огромна лигава уста, от която се стичаха слюнки, и юмруци, готови да удрят. Той спря, огледа Муран от горе до долу и като сграбчи жената за косите, я повлече нататък. Клавдия и Муран продължиха пътя си. Въздухът вонеше на застояло готвено, на пържена риба, тричав хляб и гранива мазнина. Сред едно петно от бледа светлина се бяха наредили музиканти, които окуражаваха изпаднали в транс танцьорки, смугли, сенчести фигури, които се вихреха и кръжаха пред тях. Клавдия почувства облекчение, когато наближиха кръчмата „Магариците“. Муран спря точно в началото на уличката, водеща към нея.

— Мислех си… — промърмори той.

— Опасно е! — подразни го Клавдия.

— Не! — обърна се Муран към нея. — Ние разпитвахме ветераните за онзи пиктски боен отряд — дали някой не е оцелял, дали не е дошъл в Рим, дали не е познал своите мъчители и не е решил да им отмъсти. Има обаче и друга вероятност: Постул. Не може ли някой негов близък, любима или член на семейството, да е открил, че всъщност е бил оставен да бъде убит от собствените си хора?

Клавдия се вдигна на пръсти и целуна Муран по бузата.

— Да, възможно е и ние трябва да проверим.

Те продължиха по уличката към площадчето пред „Магариците“. Клавдия забеляза двама войници от нощната стража, които с извадени мечове бяха застанали от двете страни на входа.

— О, не! — простена тя. — Сега пък какво има?

Един от стражите тръгна да я спре, позна я и отстъпи; тя се усмихна на Муран и им махна, докато влизаше през полуотворената врата. Вътре в залата за хранене началникът на стражата седеше на една маса заедно с Попея, Полибий и Апулей; тримата изглеждаха тревожни, а началникът определено се чувстваше неудобно, сякаш беше станало нещо, което не можеше да се оправи с подкуп.

— Какво се е случило? — тръгна към тях Клавдия.

Полибий избегна погледа й.

— Какво се е случило, чичо?

— Кажи й, Полибий! — прошепна е наведена глава Попея. — Най-добре ще е да й кажеш.

— Няма само да й кажа. — Напълно пиян, Полибий, се опита да се изправи, като се олюляваше напред-назад. — Ела с мен!

Те се качиха по стълбите и тръгнаха по един дълъг коридор към стаите за гости. Тревогата на Клавдия се засили, когато видя дървените трески. Трябва да беше станало нещо ужасно. Вратата на стаята беше насилена, пантите и заключалките бяха счупени, навсякъде имаше разпилени парчета дърво. В малката тясна стаичка върху едно легло беше проснат трупът на Теодор. Само един поглед й беше достатъчен да разбере какво се е случило. Мъртвият актьор изглеждаше грозен в смъртта си, лицето му бе подуто и бяло, с отворена уста, изплезен език и изскочили от орбитите очи.

— Не! — простена Клавдия. — Чичо, какво се е случило?

Тя бавно отиде до леглото и опипа лицето на трупа; кожата беше студена и сякаш от восък. Клавдия коленичи и избута тялото към средата на леглото. Подуши устата и не усети никакъв подозрителен мирис, но по изцъклените очи, по широко отворената уста, по разкривените устни разбра, че Теодор е бил отровен. Смъртта сигурно бе настъпила мигновено. Тя се изправи и се обърна. Полибий стоеше на прага, опрял едната си ръка на рамото на стража, за да може да се задържи на крака.

— Знаем само това, което и ти виждаш! — проплака той. — Толкова хубаво си празнувахме долу! Кухнята бе затрупана от поръчки. Теодор ни остави, като каза, че не се чувства добре и се качи в стаята си. Реших да го поканя да се върне при нас, за да мога да го държа под око, както ти ми заръча. И така, отидох, похлопах на вратата, обаче нямаше отговор. Накарах Океан да насили ключалката. — Той махна с ръка. — Беше преди около час и ето ти беда! Не съм го канил да идва тук, Клавдия!