Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Кимнах.

— Така си и мислех.

— Защо извършихте всички тези убийства? — попитах аз.

Рейчъл сви рамене и погледна през рамото ми към пламъка на свещта.

— Тамплиерите съществуват от векове — отвърна тя — и Темпълкъм е техен дом. Тук, в тази къща, Роджър, чувствам как духовете им ме обграждат и ме поздравяват за стореното. Мандевил и други злодеи като него убиха Бъкингам, а онзи тлъст негодник в Уестминстър реши да сложи мръсните си ръце върху най-светите реликви на християнството — тя сви рамене. — Беше въпрос на внимателно обмисляне.

— Но защо всички тези убийства?

— Заслужаваха да умрат. Господарят ти е много проницателен. С Уорнам и Колкрафт беше лесно: пияни до безсъзнание, пък и не заслужаваха прошка за стореното от тях зло. Козма и Деймиън? — тя се усмихна. — Те бяха по-умни, отколкото си мислиш. Те двамата са подправили писмата, които се предполага, че е писал Бъкингам.

— Ами мистрес Хопкинс?

Тя отклони поглед.

— А старата нещастница?

— Тя изпълни своята роля. А щом аз можех да я подкупя, същото можеше да стори и Мандевил. Трябваше да й затворя устата. — Рейчъл се изкиска като момиченце, което е сторило някоя пакост. — Опитах се да ги посплаша. Наистина си мислех, че Мандевил ще изгуби самообладание и ще си тръгне. Но не го стори, затова се наложи да се разправя с Бойър и Саутгейт.

— Какво знаеш за светия Граал и Екскалибур?

Тя поклати глава.

— Един Бог знае къде са — изгледа ме изпод вежди. — Може пък не друг, а господарят ти да ги открие, а?

Сграбчи ръката ми.

— Каквото и да се случи, не трябва да попаднат в ръцете на Хенри Тюдор! Ще ми дадеш ли думата си да направиш всичко възможно да не ги получи?

Какво можех да сторя? Момичето ме гледаше умоляващо. Забравих злодеянията й. Забравих, че е хладнокръвна убийца и й обещах да сторя всичко по силите си.

— Какво ще стане с Темпълкъм? — промърмори Рейчъл.

— Всичко си има край — отвърнах й. — Кралят ще конфискува имението и ще го даде на някой свой приближен. Кой знае? Може би сър Джон ще се върне и ще си откупи помилването.

— Не ми се вярва — отвърна Рейчъл. — Повече няма да се върнат тук.

Спусна краката си през ръба на леглото и седна толкова близо до мен, че коленете ни се допряха. Вперих поглед в странните й очи и разбрах, че въпреки хладнокръвното й поведение, женските й хитрини и миловидната й красота, Рейчъл беше с помътен разсъдък. Скоро щях да науча защо.

— Нито Сантер, нито майка ми ще се върнат тук — тя ме улови за ръка. — Няма защо да крия. Разбираш ли, Роджър, баща ми беше тамплиер. Обичаше Темпълкъм и ме посвети в тайните си. Сър Джон беше негов приятел. Често ни посещаваше като гост и заедно с майка ми, която се плашеше от странните привички на татко и близката връзка между нас двамата, замислиха убийството му.

— Как така?

— Баща ми беше убит по време на езда. Не помниш ли, че когато донесоха тялото на Бойър, майка ми изпадна в истерия, тъй като и баща ми беше убит по същия начин? А аз просто повторих стореното вече от нея. Накарах конете да буйстват, намазах шпорите с живак… Господарят ти го подозираше. Тъкмо това ми прошепна, когато ме отведе настрана от останалите в голямата зала. Каза ми, че ако призная, ще направи така, че лейди Биатрис и Сантер да платят за престъплението си. — Тя се засмя и потри ръце. — Изгнанието е достатъчно наказание.

— Още нещо — полюбопитствах аз, — господарят ми ти каза и друго, какво беше то?

— А! — Рейчъл отново се метна на леглото си. — Това трябва да ти каже лично мастър Даунби.

Станах и бутнах стола настрани. Тя ме погледна.

— Какво ще ми сторят в Лондон?

— Истината ли да ти кажа? — попитах я грубо.

— Истината.

— Ще те изтезават, за да измъкнат от теб имената на останалите тамплиери, за да разберат дали си разгадала гатанката на Хопкинс и най-вече за да им кажеш името на предводителя на всички тамплиери.

— Но аз не го знам. А после?

Приклекнах до нея и нежно я погалих по лицето.

— Кралят е жесток човек. Ще изгориш на кладата в Смитфийлд.

В очите й проблесна страх, но погледът й не трепна.

— Тогава ми остава да се моля — рече ми тя. — Моля те, мастър Шалот, ще помолиш ли сър Едмънд ми донесат молитвената броеница? Войниците надали са я откраднали. Стара е, но ми е подарък от татко. Моля те, нека ми я донесат.

Съгласих се и тръгнах към вратата.

— Роджър.

Погледнах я през рамо. В очите ми напираха сълзи. Рейчъл изглеждаше толкова красива, толкова уязвима. Струваше ми се невероятно, че е извършила толкова ужасни престъпления. В известен смисъл вината беше на майка й, заради нея Рейчъл беше изгубила разсъдъка си.