Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Ами ние? — извиках аз.

(Чудна работа! Това нищо и никакво девойче беше убило поне седем души. Беше убийца, признала злодеянията си, и въпреки това, дори пред лицето на своя край, продължаваше да ни заплашва. Нали знаете, старият Шалот винаги е имал силно развито чувство за самосъхранение. Честно ще ви призная, че Рейчъл Сантер, или по-точно Рейчъл Мортимър успя цял да ме смрази, чак до мозъка на костите.)

Девойката ме погледна.

— Харесвате ми, Шалот — тихо рече тя. — Не, засега сте в безопасност. Случилото се миналата нощ изобщо не трябваше да се случва.

Мандевил се изправи.

— Рейчъл Сантер — отчетливо рече той, — арестувам ви по обвинение в държавна измяна, както и за редица убийства, извършени с изключителна жестокост. Ще бъдете отведена в Лондон и изправена пред кралския съд в Уестминстър. Сър Джон, лейди Биатрис, вие ще я съпровождате.

Кралският агент отиде до вратата и извика неколцина от войниците на Бойър.

— Отведете тази жена в стаята й — заповяда той. — Нека един войник да остане на стража в стаята й, а двама пред вратата! Оковете ръцете и краката й. Веднага! — нареди той на слисания войник.

Мъжът сграбчи Рейчъл, която не оказа никаква съпротива, и я изблъска от залата. Мандевил се обърна към Сантер.

— Сега ще претърся къщата — думите му прозвучаха като лай, — и ще започна със стаята на дъщеря ви!

После излетя от залата.

— Роджър — пошепна ми Бенджамин, — последвай ме.

И той забързано излезе от залата. Войниците вече оковаваха ръцете на Рейчъл. По лицето й нямаше останала и капчица кръв. Още в този миг разбрах, че тя е решена да не се превръща в посмешище за развлечение на лондонската тълпа.

— Мистрес Рейчъл — обърна се към нея Бенджамин, пренебрегвайки възраженията на Мандевил, — можем ли да направим нещо за вас?

Тя се помъчи да се усмихне и поклати глава. Мандевил я заблъска към галерията.

— Сър — намеси се Бенджамин, — вече оковахте тази жена, подобна грубост е излишна.

Рейчъл се отскубна от ръката на Мандевил и погледна пак към Бенджамин.

— Оставате си до последно кавалер, мастър Даунби. Простете ми за снощи. Беше ми наредено да не ви причинявам зло — и без да обясни последната си тайнствена забележка, тя се остави на войниците да я водят.

Бенджамин се върна в залата, аз го последвах. Лейди Биатрис хлипаше неудържимо. Сър Джон Сантер изглеждаше стар и съсипан.

— Мастър Даунби — умолително рече той, — какво да сторим ние?

Бенджамин се качи на подиума и се надвеси над масата.

— Имате доходи и в чужбина, нали, сър Джон?

Сантер кимна.

— Струва ми се, разполагате и със злато при банкери в Антверпен, вярно ли е?

Отново кимна.

Бенджамин погледна към лейди Биатрис.

— Вие сте знаели, така ли е?

Изпитото лице на жената застина ужасено.

— Не успях да я спра — дрезгаво прошепна тя. — Когато се омъжих за съпруга си, знаех за легендите. Знаех историите и слуховете — тя огледа опустялата зала и после извърна поглед към Сантер. — Ненавиждам това място!

Думите й бяха изречени с ненавист.

— Помолих сър Джон да го изгори до основи, но Рейчъл го въртеше на пръста си. Открай време й се удава! Тамплиери, призраци, проклятия! А сега ще платим с живота си!

— Сър Джон — Бенджамин заговори бързо, — в Темпълкъм има тайни проходи и изходи, прав ли съм?

Сър Джон кимна.

— Има — рече той някак унесено.

— Тогава, сър — заяви Бенджамин, — на ваше място щях да опаковам ценните вещи и незабавно да потегля към крайбрежието, като се старая да взема колкото е възможно повече преднина, та да не ме настигне яростта на краля. Това е единствената ви възможност — настоя той. — В противен случай кралските правници ще изплетат мрежата си и вие ще увиснете на бесилката в Тайбърн. Най-добре е да тръгвате.

Бенджамин се изправи, ослушвайки се внимателно.

— Слугите ви са много схватливи, сър Джон. Вече са напуснали имението. Предлагам ви и вие да сторите същото.

Напуснахме голямата зала и изведнъж си дадох сметка колко истина има в думите на Бенджамин. Отидохме до кухнята. Огънят в огнището беше загаснал, а сред пепелта седеше малоумно момче и се усмихваше. Навън настланият с каменни плочи двор също беше опустял. Нямаше ги конярите и останалите слуги от конюшнята. Всички си бяха тръгнали. (Като се замисля сега в напускането на прислугата нямаше нищо необичайно. Бил съм в много къщи на могъщи господари, които опустяваха начаса, щом господарят им загубеше кралското благоволение. Слухът се разпространяваше с чудовищна бързина и предизвикваше винаги бягство и след бягството — разруха.) Чуваха се само тежките стъпки на войниците по коридорите.