Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Бенджамин замълча и всички отправихме погледите си към младата жена, която седеше все така, загледана в гредите на тавана, потропваше с пръсти по масата и си тананикаше. Беше един от най-непроницаемите убийци, с които съм се сблъсквал. Току-що Бенджамин беше отправил към нея изключително тежки обвинения, а тя не му възрази дори веднъж, нито се опита да го спре или прекъсне. Непроницаемото й хладнокръвие накара дори господарят ми да се почувства неловко.

— Дъще — дрезгаво рече сър Джон, — ще опровергаеш ли думите, които чухме?

— Не съм ви дъщеря — безизразно рече тя. После стана и впери поглед в господаря ми. — Какви доказателства имате, че не друг, а точно аз съм запалила фитила? Как ще докажете, че аз съм удушила с въже двама мъже, че и някаква старица в Лондон? Какво доказателство имате, че съм се спотайвала в църквата и съм убила помощника на Мандевил с арбалет? Или че съм убила и съсякла тялото на някаква почти луда вещица?

Бенджамин се намръщи.

— Имате право, мистрес. И други може да са си послужили с червения шнур. Други може да са извършили изброените престъпления. Но помислете внимателно. Само човек от Темпълкъм ще знае откъде да вземе барут, масло и фитил. Само някой от Темпълкъм ще знае къде да се скрие и къде да скрие стълбата в църквата, както и как да използва за своите цели нещастната старица: първо, за да ни отправи предупреждение и после да я направи своя жертва.

— Така е постъпила и с Бойър и Саутгейт — намесих се аз. — Конете им са хранени с овес и трици, за да ги накара да буйстват. Кой друг, освен човек от Темпълкъм, ще знае как да го направи? Да не забравяме, че сте подменили и стремената им и сте намазали шпорите им с живак, нали?

— Смъртта на Бойър не е нещастен случай, така ли? — пресече думите ми Мандевил.

— Разбира се, че не! — отвърна Бенджамин и накратко разказа какво открихме в конюшнята и стаята на Саутгейт. Рейчъл го изслуша. Облакъти се на масата, скри лицето си в ръце и заклати глава одобрително, сякаш Бенджамин беше някой от любимите й ученици, който добре е научил стихотворението наизуст.

— Но не можете да го докажете — повтори тя.

— Можем да го докажем! — срязах я яз и посочих бялото като платно лице на майка й и изпитите черти на сър Джон. — Те са знаели! Подозирали са!

Девойката сви рамене.

— Да не говорим за слугите! — продължих аз. — Онези, които са изпълнявали заповедите ви. В падението си сте повлекли всички около вас.

Рейчъл презрително повдигна вежди, сякаш бях предложил да поканим слугите й на някакво празненство или увеселение. Бенджамин я наблюдаваше с любопитство.

— Не се страхувате, мистрес, така ли?

— Защо да се страхувам от неизбежното? — отвърна тя. — Защо да се страхувам от смъртта? Настоявам, че нямате доказателства.

— Кралските палачи в Тауър ще ги открият! — каза рязко Мандевил.

Бенджамин се изправи пред Рейчъл и внимателно я огледа. Аз наблюдавах смаян. За първи път си имахме работа с убиец, когото безспорно бяхме разкрили, ала срещу когото не разполагахме с никаква улика. Жестоките убийства на Козма, Деймиън и Бойър, както и ужасните рани, причинени на Саутгейт, биха озадачили всеки съд. Съдията можеше да заяви, че подозренията са основателни, но не разполагаме с доказателства, нали така? (Но Мандевил беше прав! Хенри VIII малко го беше грижа за достоверността на доказателствата или спазването на закона. Няма да забравя как се обърна към Томас Кромуел на делото срещу някакъв абат, който отказваше да положи клетва, с която да признае краля за глава на църквата. Кучият му син заяви: „Осигури му честен процес и после го обеси на собствената му врата!“)

Бенджамин махна с ръка към Рейчъл.

— Може ли да разменим две думи насаме, мистрес?

Тя стана и пъргаво заобиколи масата, сякаш Бенджамин я беше поканил на танц. Отдалечиха се към другия край на залата и застанаха близо до огнището. Бенджамин зашепна в ухото й и чух как тя изсъска някакъв отговор. Настъпи мълчание. После Рейчъл разпери ръце и Бенджамин я съпроводи обратно до масата, където тя застана предизвикателно пред Мандевил.

— Мастър Даунби има право — промърмори тя. — Принадлежа на тайния орден на тамплиерите. Извърших убийствата, които той изреди.

Засмя се лукаво.

— Моите уважения към блестящия му ум и невероятната му проницателност, но аз се гордея със стореното от мен. Смъртта на господаря ми лорд Бъкингам е отмъстена. Виновните за тази смърт, с изключение на вас, сър Едмънд, получиха участта, която заслужаваха. — Тя сниши глас. — Но недейте да спите спокойно, Мандевил, ще дойде и вашето време. Озъртайте се във всяка уличка, стойте нащрек при всяка чаша, която вдигате и всяка хапка, която поднасяте към устните си, внимавайте с всеки кон, който възсядате, с всеки странник, когото срещате, защото когато най-малко очаквате, други тамплиери ще довършат започнатото от мен!