Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Сър Джон и лейди Биатрис излязоха от залата и като сенки се промъкнаха нагоре по стълбището. Бенджамин имаше право. В този миг цялото внимание на Мандевил беше съсредоточено върху Рейчъл, но щом пристигнеха войниците, сър Джон и лейди Биатрис щяха да бъдат арестувани. Старият Хенри нямаше да прояви съчувствие.

— Хайде — измърмори Бенджамин, — да се скрием от бурята в стаята ти.

Качихме се по стълбището. Войниците вече влизаха в стаите с намерение да претършуват всичко и да заграбят каквото им хване окото. Прислужниците също си бяха тръгнали и аз наблюдавах с удивление как тази величествена и уредена къща потъваше в хаос. Очаквах с трескаво любопитство да науча какво имаше да ми казва Бенджамин, но той отказа да го направи преди да сме завъртели ключа на моята стая зад гърбовете си.

— От самото начало ли знаеше, че е Рейчъл? — попитах аз.

— Не, подозирах неколцина. Включително Мандевил и Саутгейт, сър Джон и съпругата му. Но всяко убийството следва своя собствена логика, а всички подробности сочеха към Рейчъл — той започна да изброява на пръсти: — Алените шнурове, лесния достъп до барута в подземията на Темпълкъм, убиецът в църквата на тамплиерите трябваше да е бил дребен и гъвкав, да не забравяме и поведението й в нощта на убийството на Козма, и после, когато открихме тялото на Деймиън в параклиса.

— А как успяхте да я накарате да си признае?

— А! — Бенджамин се излегна на леглото и впери поглед в наклонените греди на тавана. — Ще се наложи да потърпиш, докато се върнем в Лондон за тази част от историята. Засега е по-добре да поизчакаме малко.

Затвори очи и аз останах да скучая и да дебна за всяко отваряне на врата или забързани стъпки на войник. Мандевил дойде, за да изрази благодарностите си, видът му обаче не можеше да прикрие природата му на отмъстителен преследвач.

— Никъде не откривам сър Джон или лейди Биатрис — настоятелно заяви той.

Бенджамин се размърда тежко.

— Знаете ли къде са, мастър Даунби?

— О, за Бога, намерихте си плячка, а кралят ще получи Темпълкъм и околните земи. Ако Сантер са се измъкнали, оставете ги по живо, по здраво!

Мандевил пристъпваше от крак на крак.

— Кралят ще научи за бягството.

— Негово величество кралят ще научи и как сме дали всичко от себе си, за да разкрием случая — усмихнах се аз. — Да не беше мастър Даунби, кой знае как щеше да свърши цялата история, нали така?

— Бихте ли ми казали как се държи мистрес Рейчъл сега? — попита Бенджамин.

— Студена, въздържана и без следа от разкаяние за стореното.

Бенджамин се претърколи на леглото, оставяйки едната си ръка пъхната под главата. Вдигна очи към Мандевил.

— Няма да я нараните, нали? Без грубости и насилие.

Мандевил отклони поглед.

— Сър Едмънд, искам да ми дадете думата си или ви обещавам — кардиналът ще научи за събитията тук! Сър Едмънд — настоя Бенджамин, — длъжник сте ми.

— Имате думата ми — с усилие изрече Мандевил. — Тя ще получава храна и вода. Утре тръгва за Лондон.

Запъти се към вратата и внезапно се обърна.

— Саутгейт ще остане тук с неколцина от войниците до завръщането ми, когато няма камък върху камък да оставя от това гнездо на предатели!

Излезе и тръшна врата след себе си.

По-голямата част от деня прекарахме в стаята си. Готвено с месо и кана вино ни донесе някакъв войник, а после аз се поразтъпках из галерията. Скъпите тъкани и гоблените по стените бяха раздърпани, а всички ценни предмети в голямата зала бяха задигнати. Кухненските помещения бяха разграбени. Войниците бяха превърнали ъглите на стаите в нужници. Някой безсърдечен мръсник бе застрелял две ловджийски хрътки. Темпълкъм изглеждаше така, сякаш французите бяха нападнали имението и го бяха оплячкосали.

Поразходих се в ледената нощ. Въздухът беше мразовит. Чудех се дали да не посетя Рейчъл, за да се уверя, че Мандевил спазва дадената дума. Чувах как зад гърба ми се троши покъщнина, виковете на войниците, мириса на огнищата, стъкмени из помещенията, за да се приготви храна. Дори на мен, макар да не се гнусях от кражби, тази безсмислена разруха ми дойде в повече. Бях на половината път между Темпълкъм и параклиса и тъкмо щях вече да се върна, когато от храсталака изникна тъмна сянка.

— Мастър Шалот! Мастър Шалот! В името на Бога!

Огледах се. Не видях никакви войници, затова се промуших в храстите и се натъкнах на Матилда.

— Свършено ли е с Темпълкъм? — попита тя.

— Да. Сантер се измъкнаха. Мандевил арестува мистрес Рейчъл.