Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Сбогом, мастър Шалот.

Потропах на вратата и Мандевил ме изведе.

— Какво поиска тя? — попита той.

— Нищо — отвърнах. — Ще се обърне към Бога. Обхваната е от желание да се моли и иска да й донесете молитвената броеница.

Мандевил ме погледна и за миг ми се стори, че ще откаже.

— Я стига, човече! — настоях аз. — Удовлетворете поне това й желание.

Сър Едмънд рязко даде заповед да й донесат молитвената броеница. Някакъв войник изтича до стаята на Рейчъл. След няколко минути се върна, намотал броеницата около пръстите си. Мандевил съсредоточено я огледа. Мънистата бяха съвсем обикновени, нанизани на тънка медна верижка.

— От какво ви е страх? — засмях се аз. — Трудно ще се обеси с нея!

Мандевил поразтърка мънистата едно о друго, претегли тежестта на броеницата в ръката си и погледна стражата.

— Не я изпускаш от очи дори за миг, нали?

Стражата посочи към малък процеп във вратата.

— Нито за миг, сър Едмънд — отвърна той.

Мандевил подхвърли към него броеницата.

— Дай я, но не преставай да я наблюдаваш.

Върнах се в стаята си. Бенджамин продължаваше да спи, затова се настаних удобно в стола, завих се топло и успях да дремна, макар и на пресекулки. На разсъмване господарят ме събуди. Нито се бръснахме, нито се михме. Стаята беше студена. Прислужниците бяха избягали и нямаше кой да донесе нови дърва за огрев. Водата в легена за миене беше покрита с тънък слой мръсен лед. Слязохме долу и се смаях, като видях какъв ред бе успял да въведе Мандевил. Войниците бяха работили цяла нощ. Всички стаи, с изключение на нашата, бяха останали съвсем празни. Всички дрехи, столове, постели, възглавници, завеси, чаши и плата бяха струпани в голямата зала. Опразнените стаи бяха заключени. Мандевил беше доволен от свършеното. Отведе ни в кухненските помещения, където успяхме да открием малко стар хляб и кана разреден с вода ейл.

— Всичко е готово — съобщи ни той, без да спира да дъвче. — Саутгейт ще остане тук с няколко души охрана, докато пристигнат още войници. Веднага щом е възможно, ще го преместят в лечебница в Гластънбъри, а после в Лондон. Всичко, което може да се вземе от имението, е събрано в голямата зала и вратата е заключена, за да няма кражби. Кралските наместници ще дойдат и сами ще се уверят, че всичко е конфискувано в името на короната.

(Така ще е и още как, помислих си. Наместниците на Хенри VIII си бяха банда най-свирепи негодници. Бяха способни да вземат комат хляб и от ръцете на умиращо от глад дете!)

— Какво става с мистрес Рейчъл? — попита господарят ми.

— Закуси и й позволиха да се измие и преоблече. До един час двамата с нея тръгваме за Лондон.

Мандевил не говореше празни приказки. Малко по-късно го чухме да се сбогува на висок глас и да се отправя към двора. В плачевно състояние от пиене, войниците на мъртвия шериф оседлаваха конете. В средата беше мистрес Рейчъл с лице, покрито с качулка, ръцете й бяха завързани за седлото, а глезените й — с въже, което минаваше под корема на коня. Сър Едмънд възседна коня и сред много тропот и викове групата се отправи на път. Рейчъл не помръдна, не се обърна нито наляво, нито на дясно, не погледна към Темпълкъм, за който беше пожертвала всичко. Бог да успокои душата й, повече не я видях.

Известно време Бенджамин и аз пошетахме из опустялата господарска къща, празна и тиха като гроб. Останаха само двама-трима войници под командването на навъсен сержант. Посетихме Саутгейт, който лежеше омотан в превръзки, оставен на грижите на двете стари вещици, които ни най-малко не се интересуваха от събитията и останаха безразлични към цялата неразбория наоколо. Мандевил им беше заплатил щедро за грижите за своя помощник.

Все едно че се разхождахме из къща, пълна с духове. Трудно беше да си представим дори, че само преди няколко дни лейди Биатрис беше преминавала тук край нас величествено като херцогиня, сър Джон бе изпълнявал ролята на любезен домакин, а мистрес Рейчъл, ведра като монахиня и с невинен поглед, беше замисляла и извършвала убийства.

Вече казах, че е трудно в наше време на младите да си представят подобни ужаси, но при управлението на Тлъстия Хенри те бяха нещо обичайно. От време на време кралските агенти връхлитаха някое богато владение като тези на Томас Мор, Уолси, Кромуел, Болейн, Рочфорд, Хауърд и винаги последиците бяха едни и същи. Единия ден цареше веселие и хората танцуваха, на другия следваха отчаяние и опустошение.

Участта на Темпълкъм не беше по-различна. Бенджамин беше потънал в мислите си. Усмихна се само веднъж, когато му казах, че Рейчъл е поискала молитвената си броеница. Настоявах да ми каже и как е успял да я накара да признае.