Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Торбата, която беше започнала да се разпада, се смъкна и — говоря ви истината — двамата с Бенджамин коленичихме в благоговение пред светия Граал — чашата, от която е пил Христос по време на Тайната вечеря. Аз, Роджър Шалот, видях с очите си тази чаша. Държах в ръцете си най-святата реликва в целия християнски свят!

Не чухме ангелски песнопения, нито от небесата прозвучаха сребърни тръби. Видяхме една обикновена дървена чаша, плитко издълбана и с груба основа и столче. Дървото беше излъскано от многото ръце, държали го през последните хиляда и петстотин години. Когато я помирисах, долових уханието на смола, което се излъчваше от нея, сякаш пазачът й я беше намазал с някакво вещество, което да я предпази от гниене.

Седяхме и се взирахме в нея. Бенджамин я държеше, после ми я подаде. Старият Шалот си е безбожник, знаете. Толкова частици от истинския свети кръст съм видял, че ако ги струпате на едно място, ще се получи малък хълм. Виждал съм пера, паднали от крилете на Архангел Михаил. Карали са ме да целувам парчета от пелените, в които Христос е повиван като бебе, парченце от булото на Мария, от чука на свети Йосиф, или покривалото на Мойсей. Всеки път се смеех пренебрежително на тези шмекерии, но с Граала беше различно.

Когато го улових в ръката си, усетих топлина, чувство за мощ и когато затворих очи, сякаш вече не бях в тамплиерската църква, ами сред топлите, благоуханни хълмове на Галилея. Беше чаша, пълна с тайнства! Не е чудно, че Артур я е търсил, че тамплиерите са я пазили и че онзи тлъст негодяй Хенри VIII беше готов да убива за нея!

Поклонихме се пред Граала, Бенджамин го уви в плаща си и се отдалечи. Каза ми да го почакам. Господарят ми се върна със смес от замазка и хоросан и възстановихме кръщелния купел, така че поне за непривикналото око щеше да изглежда непокътнат.

— Какво ще правим със счупената седалка? — попитах.

— Остави я — отвърна Бенджамин. — Нека хвърлят вината върху войниците.

Върнахме се в господарската къща, за да приберем вещите си. На другата сутрин оседлахме конете си и напуснахме Темпълкъм, където бяха извършени толкова смразяващи кръвта убийства. Късно същия ден стигнахме до Гластънбъри. Мраз беше сковал полето, но не беше валял нов сняг, а и облаците започваха да се разкъсват. С Бенджамин вече се бяхме разбрали как да постъпим. Срещнахме се в странноприемницата с брат Едред. Бенджамин описа накратко случилото се в Темпълкъм. Едред направи неуспешен опит да прикрие болката, която му причиниха известията за задържането на Рейчъл, бягството на Сантер и опустошаването на господарската къща. Свлече се на един стол, притиснал ръце към стомаха си, присви се, сякаш изпитваше жестока болка.

— О, бедната Рейчъл! — въздъхна той.

— Вие сте един от тях, нали, братко? — попитах го аз.

Вдигна поглед към мен. Лицето му беше станало пепелявосиво.

— Тамплиер сте, нали? — продължих аз.

Той кимна и отвърна без следа от враждебност.

— И не само аз. Ние пазим свети мощи, тайни и в известен смисъл наистина сме отмъстители за онези тамплиери, които са били заловени, затворени и избити.

— Това дава ли ви право да убивате?

— Когато се налага да защитим светини и тайни, да. Но Рейчъл е отишла твърде далеч. Водена е била от желание за лично отмъщение към Мандевил и другите като него и към собственото й семейство.

Едред пое дълбоко дъх и се изправи.

— Какво ще стане с Темпълкъм?

— Ще бъде напълно разграбен.

По лицето на монаха пролича страх.

— Нищо няма да открият — усмихна се Бенджамин. — Никога няма да открият Екскалибур или Граала.

Едред сви рамене.

— Реликвите никога не са били в Темпълкъм.

— Но подозирате, че са били там, нали? Все пак, абатите са се сменяли, но винаги са твърдели, че подобни реликви не се пазят тук.

Едред не мигваше.

— Екскалибур е изчезнал — обясни Бенджамин, — но Граалът…

Развърза една от дисагите, измъкна плаща си и постави малката чаша от кедрово дърво на масата. Промяната, настъпила у Едред, беше неописуема. Той падна на колене, сключи ръце и впери неотстъпно очи в светата чаша.

— Открили сте я! — измърмори.

— И я донесохме в истинския й дом — заключи Бенджамин. Вдигна дисагите, кимна ми и тръгна към стълбището към нашата стая. Едред остана да се моли в усамотение.

На другия ден, след кратка среща с Едред, напуснахме Гластънбъри на път за Лондон. Той ни изпрати до главната порта на абатството. Чак когато настъпи време да се разделим окончателно, той сграбчи ръката на Бенджамин с очи, пълни с благодарност. Господарят ми се приведе.