Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— По-късно — промърмори той. — За всяко нещо си има време, Роджър.

Като че ли не можеше да си намери място. Искаше да се увери, че Мандевил е заминал. По-късно, около пладне, когато войниците вече отваряха нова бъчвичка ейл, той взе огромен чук от избата и ме повлече навън от къщата, надолу към параклиса на тамплиерите. Беше го обзело вълнение, лицето му беше поруменяло, а щом влязохме в църквата, заключи и залости вратата. Увери се, че и прозорците също са затворени.

— Какво има, Бенджамин?

Обърна се към мен, здраво сграбчил с две ръце чука.

— Не си ли спомняш стиховете на Хопкинс?

— Според теб реликвите са тук, така ли?

Бенджамин отпусна чука и влезе навътре в църквата, мина през преградата и стигна до олтара. Посочи старите пейки, пред които тамплиерите заставали, за да участват в песнопенията по време на литургията. Посочи и сложните дърворезби на обратната страна на седалките.

— Какво виждаш, Роджър?

Разходих се между пейките, описах всяка гравюра: бикът, съпругата, заека и останалите. После спрях като закован. На една от скамейките имаше изобразени мъже с развени одежди, които носеха малко ковчеже.

— Какво е това? — попитах.

Бенджамин се приближи.

— Това е свещеният кивот, Роджър. Сандъкът, направен от Мойсей в подножието на Синайската планина, за да отнесе каменните скрижали, на които били издълбани десетте Божи заповеди.

— Кивотът! — заекнах аз. — Искаш да кажеш, че мечът Екскалибур е тук?

— Ами стиховете на Хопкинс казват: „над кивота е мечът“.

Бенджамин вдигна очи към покрива от здрави греди.

— Мина ми през ума, че може да е тук, но вече се качвах в галерията за хора и се убедих, че това е невъзможно. Затова нека да проверим при самата седалка.

Измъкна камата си и тръгна между пейките, като почукваше всяка с дръжката. При всяко почукване се чуваше тъп звук, но когато стигна при пейката с гравюрата, изобразяваща кивота и удари по дървото, се чу удар на кухо. Бенджамин внимателно го огледа.

— Тази плоча, изглежда, е слепвана, дори виждам къде — въздъхна. — Е, няма друг начин.

Взе тежкия чук и удари звънко по седалката. Дървото беше старо, разцепи се още при първия удар. Бенджамин разчисти достатъчно място, за да може да вмъкне ръката си. Направи го и победоносната усмивка на лицето му угасна.

— Нищо! — възкликна. — Нищичко.

Бенджамин взе запалената факла от стената. И двамата огледахме празната ниша, но не видяхме нищо.

— Но някога са крили нещо тук — отбеляза той. — Може да са решили, че мястото не е подходящо и да са го преместили.

Удари по повърхността на богато гравираната седалка с юмрук.

— Питам се дали тук няма двойно дъно — въздъхна и пусна на пода чука. — Може пък да са взели Екскалибур и да са го хвърли в езерото, няма по-добро място за негов вечен дом.

— А светия Граал? — попитах.

Бенджамин седна на една от пейките и посочи надолу към църквата.

— Роджър, не си ли спомняш, когато ти казах, че често наричат кръщелния купел „река Йордан“? Кръщелен купел има във всяка църква. Но защо има в църква като тази, до която деца и жени са нямали достъп? — Бенджамин се изправи. — Налага се да причиня още разрушения, но подозирам, че единственото предназначение на кръщелния купел е да пази светия Граал.

Уморено се запъти към него. Последвах го. Чувствах колко беше разочарован, че тамплиерите са преместили Екскалибур от скривалището. Но защо тогава да не са преместили и Христовата чаша?

Огледахме щателно дяланите каменни плочи, над които се издигаше кръщелният купел, като прокарвахме остриетата на камите си около краищата им. По всичко личеше, че каменните плочи не са били местени след полагането им, затова насочихме търсенето към самия купел. Той представляваше проста, много широка кръгла купа, поставена на невисока, здрава колона. Потърсихме скрит лост или процеп, но от такива нямаше и следа по камъка. Той издаваше плътен звук, когато потупвахме с дръжките на камите си по него. Тогава видях тънкия слой мазилка между чашата на купела и колоната, на която тя стоеше.

— Подай ми чука.

Вълнение обзе Бенджамин, щом видя откритието ми.

— Не, да постъпим другояче — предложи той.

Около час дълбахме слоя здрава мазилка. Служехме си с ножове и длета. Най-накрая тя се пропука и чашата на купела се размърда. Зидарят тамплиер се оказа много находчив. Когато махнахме купата, видяхме, че колоната е дебела около една педя, но в сърцевината й имаше малка кухина. Бенджамин пъхна ръка и измъкна мръсна, черна кожена торба, стегната с връв. Коленичихме и той разряза връвта.