Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Затова ли негово високопреосвещенство кардиналът не е бил осведомен по тези въпроси? — поиска да научи Агрипа.

— Да, затова — рязко му отвърна Кемп. — Кралят… той замълча. — Негово величество смята, че трябва да се ожени отново.

— И коя е щастливката? — изтървах се аз.

— Не си ли научи урока, Шалот? Чак такъв глупак ли си? Забрави ли празненството, на което кралят ти подари немското ловджийско куче, което трябваше да ти откъсне топките? Кралят не те награди за решаването на гатанката, а ти отмъсти, задето си се заглеждал по възлюбената му!

Спомних си Ан Болейн. Кемп имаше право. Хенри беше проявил ревност и аз си бях платил за малкия флирт.

— Болейн ли? — изуми се Бенджамин.

— Ан Болейн, да. Кралят си е изгубил ума по нея — отвърна Кемп. — Схванали сте част от играта, мастър Даунби, но далеч не цялата. Разбира се, че кралят искаше да извлече печалба. Разбира се, че щеше да вземе злато от императора, от папата, от французите и дори от самия Сатана! Но не от парите се интересува кралят. Не го е грижа и за нападението над Франция. Хенри иска развод. Карл V е племенник на Катерина и трябва да бъде убеден да застане на страната на краля.

— И, разбира се, в същото трябва да бъде убеден и Негово светейшество римският папа, нали така? — попита Бенджамин.

— Именно. Французите също. От университета в Париж и от френските кардинали ще бъде потърсено становище и кралят иска да е сигурен, че то ще гласи така, както той иска. И така — продължи Кемп, — преди около петнайсет месеца аз замислих план, чрез който кралят щеше да спечели благосклонността на императора, много злато и в същото време щеше да убеди французите и папата в своята кауза, както и да ги накара да си платят. Хенри беше очарован. Смя се толкова много, че от очите му потекоха сълзи. Каза, че до последния си ден с радост ще си спомня, как сме ги направили на глупаци с един-единствен удар.

— И как си е издействал нова съпруга — вметнах аз.

— Разбира се — усмихна се Кемп. — И нямаше да ни струва кой знае колко. Хенри прерови хазната, претопихме чаши, подноси и чинии. Намерихме подходящи аметисти от съкровищницата и ги предоставихме на Баркли, който се закле да мълчи. Дадохме му да зърне истинската държава, връчихме му подробни скици, направени от мен, и той се зае с тайната поръчка на краля. След това осведомих Империята, Франция и Рим, че държавата на Карл Велики се продава. Всички се уловиха на въдицата. Кралят, естествено, предпочете да я даде на император Карл. Теодосий, граф Егремонт, пристигна в Англия. Мислех си, че всичко ще мине по мед и масло…

Той чу конски тропот отвън и замълча.

— Това трябва да е граф Егремонт — заяви Бенджамин. — Агрипа, бихте ли го позабавили малко?

Добрият доктор се съгласи и излезе.

— Естествено, кражбата вбеси краля — продължи Кемп. — Да не говорим пък за мен. Това беше единственото нещо, което не бяхме планирали. Не беше предвидено друг да краде това копие на реликвата и скоро доброто настроение на краля се превърна в гняв.

— И нищо друго не ви е известно, така ли? — попита Бенджамин.

— Каквото знам аз, вече го знаете и вие — заключи Кемп. — Разбира се, съкровището на лорд Харон посмекчи гнева на краля. В известна степен Хенри получи своята печалба — папството му плати заедно с лихвите и, разбира се, французите също дадоха едно малко състояние с идеята, че купуват истинската държава.

— Прекрасно — Бенджамин се изправи и откачи плаща си от гърба на стола. — Сър Томас, предстои ми да сваля маската на един убиец. За да го сторя, се нуждая от вашето съдействие. Каквото и да кажа, ще се съгласявате с думите ми. Разбрахте ли?

Кемп преглътна гордостта си и кимна. Бенджамин отиде до вратата и я отвори. Граф Егремонт, следван от мастър Корнелий, насмалко не го блъсна на влизане в стаята.

— Какво става? — гневно рече той и ме погледна така, сякаш искаше да ми вземе главата.

Кемп стана от стола си и Егремонт зае мястото му, хвърляйки плаща и шапката си към Агрипа. Добрият доктор ги вдигна и без да се церемони на свой ред ги метна на някаква пейка.

— Седнете, милорд — Бенджамин се върна на своя стол. — Сър Томас, вие също. Мастър Корнелий, елате до мен.

— Върнахте ли държавата? — попита Егремонт.

— Опасявам се, че не — отвърна му Бенджамин. — У Боскъм е.

— Кой?

— Боскъм, съдържателят на „Мъждивият фенер“.

— Какво общо има този негодник с реликвата?

— Този негодник — повтори Бенджамин. — Този негодник ли, милорд? Познавате ли го?