Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Разбира се, гърлото му е било прерязано.

— Тогава той е в Божиите ръце, не в нашите. Какво бихме могли да направим?

Отвън на двора брат Ланфранк, архиварят, ги очакваше.

— Сър рицарю, отишло ли си е злото?

— Да, и сега това място трябва да бъде сринато със земята. Замъглените очи на стареца се присвиха и той се заля от смях.

— Винаги съм казвал, че това трябва да се направи. Но ще бъдат ли запазени ръкописите и книгите ми?

— Разбира се.

Мътният му поглед просветна от удоволствие и той погледна с презрение към младия помощник-приор.

— Тогава ще ви покажа нещо, което пазя, един дневник. Роджър се опита да възрази, но сър Годфри му каза да мълчи и да си гледа работата. Те последваха стареца по стръмното стълбище в дългата библиотека, която много приличаше на онази в черквата „Сейнт Мери“. Ланфранк запали свещите под защитните им метални капачета, с мърморене и хриптене отвори голям, обкован с желязо сандък и извади тънка, подвързана с телешка кожа книга, която подаде на Макбейн. Писарят я заразглежда любопитно — първата страница, а после различните бележки, като бързо разлистваше страниците.

— Какво е това? — попита нетърпеливо сестра Идит.

— Таен дневник — обясни Александър. — Тайните на тази сграда са предавани от игумен на игумен. Имали са задължението от време на време да проверяват криптата, за да се убедят, че всичко е наред. — Той потупа титулната страница. — Били са предупредени да не пипат ковчега и заклети в името Божие да записват всяка проверка в този дневник. — Той се усмихна сухо. — Но подозирам, че макар някои игумени стриктно да са спазвали тези инструкции, други са били побеждавани от любопитството. Преди години един от тях дори отворил ковчега. Нищо не станало, затова неговите последователи продължили с ритуала.

— Но сигурно нещо е станало — обади се заклинателката.

— Така е — отвърна Александър. — Помните ли инцидентите, споменати в ръкописа в университетската библиотека?

— Да — каза сър Годфри. — Някои хора от града, които имали лоша репутация, се връщали от мъртвите.

— Е — продължи Александър и обърна една страница, — сега знаем причината. Спомняте си, че описах един инцидент от лятото на 1297 — а. През същата година, според този дневник, игуменът посетил тайното подземие. Подозирам, че е нарушил свещената си клетва и е надникнал в ковчега.

— Значи — обобщи сър Годфри — всеки път, когато ковчегът е бил пипан, някаква част от злото е прониквала навън и е въздействала върху града?

— Разбира се — прекъсна го сестра Идит. — Ако съпоставиш този дневник с хрониката, ще видиш връзката. Всеки път, когато игуменът е престъпвал клетвата си и е пипал ковчега, гибелното присъствие на стригоя се е проявявало. — Заклинателката седна. — Не бива да забравяме, че злото не се различава от другите неща. Както казва свети Тома Аквински, според Платон естественото е огледало на свръхестественото. Ако отвориш пещ, топлината излиза, ако отвинтиш стъкленица с парфюм или шише вино, ароматът се понася из въздуха. Всеки път, когато ковчегът е бил отварян, част от злото е прониквало навън и се е проявявало. Сега същността на това зло е освободена и Бог да ни е на помощ.

— За какво говориш? — попита сър Годфри.

— Господарят-стригой — обясни заклинателката — ще използва тези, които са го освободили, за да събере още последователи в това кралство и отвъд океана.

— Значи всички трябва да бъдат унищожени?

Сестра Идит облиза сухите си устни. Чувстваше, че сблъсъкът със злото предстои скоро.

— Трябва да унищожим или Господаря, или последователите му. Той ще бъде безсилен без хора, които да го поддържат и хранят. Но това трябва да бъде направено бързо! — Тя протегна ръка и хвана Макбейн за китката. — Виж последните бележки. Какво пише?

Александър разлисти пожълтелите страници.

— Мили Боже! — въздъхна той. — През последната година покойният абат Самсън поне дузина пъти е слизал в криптата.

— Така си и мислех — изкикоти се Ланфранк. — Така си и мислех. Знаех, че ще направи беля, на няколко пъти ми искаше дневника. Веднъж му възразих, но той не ме послуша.

— Какво е търсел? — попита Александър.

— Беше упорит — изсъска Ланфранк. — Този манастир никога не е бил богат. Мислеше, че в криптата е скрит ключът към някакво съкровище, което може да използва, за да пресуши тресавищата и блатата. Но ще ти кажа, сър рицарю, не обръщай внимание на този хленчещ помощник-приор. Напускам манастира още утре. Отивам при основоположниците на ордена във Франция. Ще коленича пред тях и ще помоля в името на Бога да изгорят това място до основи. Макбейн се върна към дневника.