Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Сър Годфри се приближи.

— Забавен ли ти се виждам?

Макбейн отстъпи и ръката му стисна меча.

— Сър Годфри, аз те уважавам!

— Не си играй с мен!

Ръцете на рицаря бяха бързи и мечът сякаш сам изскочи от ножницата. Александър го последва, отстъпи и извади оръжието си, за да го кръстоса с неговото.

— Защо? — попита той.

— Защото, сър, ти ме обиди.

— Кълна се в небето, не съм!

Рицарят си пое дъх дълбоко, затвори очи и свали меча си.

— Не, сър, не си.

И прибра оръжието. Александър го последва и сър Годфри му протегна ръка.

— За мен е трудно — промърмори той. — Не ме бива много по приказките.

Александър се усмихна, хвана ръката на рицаря и тържествено я разтърси.

— Думите не значат нищо.

— Не се карайте!

Сър Годфри се обърна. Сестра Идит стоеше наблизо, под надвисналите клони на един бряст.

— Не се карайте! — повтори тя и отпусна ръце. — Защо мъжете винаги трябва да се борят заради любовта? Виждате едно хубавичко лице и се превръщате в разгонени самци. Ти, сър Годфри, си рицар. А ти, Александър Макбейн, си неговият доверен писар. Имате работа да вършите. Затова я свършете! А после аз ще отсъдя кой е прав. — Леко се усмихна и ги подкани да пристъпят, сякаш бяха непослушни момчета. — Знам как жадува сърцето — прошепна тя. — Ние се стремим към любовта, сърцата ни неотменно я преследват. Но оставете я да почака, имате посетители.

Двамата мъже покорно последваха заклинателката до къщата за гости, където сър Осуалд Бийчъм и проктор Ормистън нетърпеливо ги очакваха.

— Слава Богу! — изръмжа шерифът. — Сър Годфри, трябва да дойдеш с нас. Снощи тринитарианскят манастир е бил нападнат. Приор Едмънд е мъртъв. Казаха, че са проникнали в тайното подземие.

— И още какво? — обади се сестра Идит.

— Един ковчег е бил изпразнен — обади се Ормистън. — Защо им е било да убиват заради един труп?

— Мили Боже! — прошепна сестра Идит и приседна на един стол. — Този глупав приор! — Тя поклати глава. — Значи е станало.

— Какво е станало? — попита Александър.

— Явно са освободили господари си — отвърна заклинателката. — Стригоят, който сър Хю Мортимър е затворил там преди стотици години.

— Глупости! — отсече Макбейн. — Сестро Идит, приех нощните бродници, които пият кръв, и стригоите, които сменят телата си. Но как е възможно човек да оцелее, затворен в ковчег стотици години?!

Сестра Идит почука по масата.

— Не си ли ме слушал? — отсече тя. — Стригоите никога не умират! Ако труповете им оцелеят, те просто спят!

— В такъв случай — намеси се рицарят, — защо този Господар не е станал от ковчега си и не е избягал?

— Трябва да бъде призован — отвърна уморено заклинателката. Трябва да му се принесе кървава жертва, за да се съживи. — Тя се обърна към четиримата мъже и мислено ги наруга заради недоверието им. — Какво толкова чудно има в това? Макбейн, ти молиш ли се?

Писарят кимна.

— Сър Годфри?

— Разбира се.

— А вие, шериф Бийчъм, проктор Ормистън? Двамата мъже кимнаха.

— И когато се молите — възкликна сестра Идит — вие се обръщате към Христос да ви се яви или да призове милостта на вашия светец-закрилник, нали?

Мъжете мълчаливо направиха знак за съгласие.

— Стригоите не са по-различни. Те вярват, че ако ги призоват, силите на Ада ще им отвърнат. — Тя се изправи и побутна стола настрани. — Да отидем в манастира. Ще видите! Преди да е свършила седмицата, ще усетите могъществото на техния Господар.

Рицарят млъкна и огледа кръчмата. Погледът му се спря на Монаха, чиито очи никога не го изпускаха. После се обърна към своя златокос син, Оръженосеца, който стоеше до вратата с Йомена.

— Добре ли си, Робърт? — попита Рицарят.

— Да, сър. Но спомените оставят дълбоки следи и душата никога не ги забравя.

Рицарят се усмихна и покани сина си и Йомена да седнат, като побутна каната с вино към празните им чаши.

— Довърши разказа си, сър Рицарю. — Батската невяста се приведе напред и лицето й се разтвори в беззъба усмивка. — Ти си играещ с нас, разказа ни за красивата лейди Емили в дневната си история, онази за Арсита и Паламон. В нея дамата също се казваше Емили.

Рицарят вдигна вежди.

— Е, и?

Батската невяста му се закани с пръст.

— В историята ти за древна Тива всички имена бяха гръцки — Арсита, Паламон и т.н. Защо и в двете истории, тази, която ни разказваш сега, и онази, която ни разказа днес, героините ти се наричат Емили?

Рицарят леко се усмихна, но Батската невяста не се обезкуражаваше лесно.