Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Ще си махна ръката — каза дрезгав глас. — Но ако изпищиш или вдигнеш тревога, повярвай ми, ще умреш.

Ръката се отдръпна.

— Е, Мърморко, да живееш ли искаш или да умреш? Едмънд не беше от тестото, от което са направени мъчениците.

— Да живея! — прошепна той през напуканите си устни.

— Къде са тайните тунели и коридори?

— Няма такива.

Получи силен удар по лицето.

— Хайде, Мърморко. Тайните коридори и тунели под това място. — Мъжът отново замахна, но Едмънд кимна. — Искаме да ни заведеш там. Ще ни покажеш тайните входове и ще ни заведеш на мястото, където се намира нашият повелител. Ще вървим след теб. Ако срещнем някого, няма да спираш или да говориш, а ще използваш авторитета си, за да ни защитиш. Ясно?

Приор Едмънд нямаше друг избор, освен да се съглася. Забулената в черно фигура го сграбчи за рамото и го побутна към вратата. Отвън се чу звук от далечен гръм. Предводителят се обърна към обрамченото в олово стъкло на прозореца и се усмихна.

— Подходящо — прошепна той. — Много подходящо. Избута Едмънд в безлюдната галерия и приорът, облян в пот, с бумтящо сърце, свит стомах и вкочанени крака ги поведе надолу по стълбите и през двора. Влязоха в най-старата сграда на манастира. На горния й етаж беше библиотеката, а на долния — рядко използваната зала за съвети. С треперещи ръце приорът вкара ключа си в ключалката и влезе в плесенясалата тъмнина. Сърцето му подскочи, когато облечените в черно фигури се промъкнаха след него. Вратата се затръшна. Бяха извадени и запалени свещи. Едмънд продължи нататък:.

— Води ни! — изсъска водачът.

Като се препъваше и трепереше от страх, приорът ги поведе по застлания с рогозки под към далечния край на стаята и спря пред дървената ламперия.

— Не виждам — измърмори той.

Приближиха му свещ и някой здраво стисна врата му изотзад.

— Намери го!

Едмънд изстена от страх. Ако хватката около гърлото му не се беше затегнала, щеше да произнесе молитва.

— Без повече празни приказки! — изсъска гласът. Потните ръце на Едмънд трескаво опипваха ламперията.

Той се опита да се измъкне от ръката, която го държеше.

— Моля ви, пуснете ме. Не мога…

Хватката се поотпусна. Едмънд си пое дълбоко дъх и се взря в осветената от свещта ламперия. Най-после видя издатината в ъгъла на един от панелите. Натисна я и той се разхлаби. Приорът го повдигна, пъхна ръка зад него, натисна болта, повдигна резето и бутна ламперията. Цяла секция от стената тихо се завъртя на старателно смазаните си панти.

— Слизай долу! — нареди гласът.

В ръката му пъхнаха свещ. Едмънд преглътна и поведе похитителите си надолу по стръмните каменни стъпала. Когато слязоха, без да го подканват, той запали голяма факла и освети старинното помещение. Водачът на групата въздъхна от удоволствие, когато видя големия, опасан с желязо ковчег, поставен в средата на стаята.

— Значи е тук!

Той щракна с пръсти, спътниците му пристъпиха и започнаха да освобождават капака. Като мислеше, че са го забравили, Едмънд се запъти към стълбите. Мислеше, че ще успее да избяга. Чу капака да пада с трясък и възглас на радостна изненада, после някой го сграбчи за рамото и преди да се усети, гърлото му беше прерязано от ухо до ухо.

На другата сутрин сър Годфри и Александър спаха до късно. Събуди ги червенобузестата Матилда, която каза, че сестра Идит ги чака в трапезарията и ги попита искат ли да закусят. Александър се измъкна от леглото, припомни си събитията от предишната вечер и скри лице в ръцете си.

— Кога ще свърши всичко това? — изстена той. — Кога ще се приберем у дома?

После се стегна, избръсна се, изми се и се преоблече. Този път не беше нужно да му се напомня да препаше меча си. Долу сър Годфри вече закусваше с риба и вино и разпитваше майка Идит за стригоите. Александър ги поздрави и се присъедини към тях, докато заклинателката описваше нощните бродници или херлетингите.

— Това е саксонската дума за нощните бродници — обясни тя. — Уолтър Мап ги споменава в хрониките си.

— Съществуват ли наистина? — попита Александър.

— Мап казва, че са ги виждали в Бретан. Хора, които били смятани отдавна за мъртви, се появяват отново и обикалят по земята с кервани от хора, коне и каруци. Теологът Питър Льо Боа казва, че по време на царуването на нашия крал Хенри Втори, цели армии от нощни бродници безшумно скитали навсякъде. Виждали са ги да газят из блатата на Хиърфорд и Уелс е каруци и товарен добитък, самари, фураж, кошници, птици, кучета и множество мъже и жени.