Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Вкъщи ли си отиваме? — попита Робърт. — Връщат ли се мама и татко?

— Не — отвърна меко Макбейн. — Но имам захаросани ядки за теб и мога да те науча как да измамиш лечителката на пулове.

Момчето леко подскочи. Макбейн спря и се обърна към него. Това навярно му спаси живота, защото видя тъмната, забулена фигура, която връхлиташе от мрака, плъзгайки се леко по тревата с вдигнат меч. Макбейн бутна момчето и се хвърли настрани, острието изсвистя над главата му и удари земята. Пъргав като котка, Александър извади меча и камата си, но нападателят се извърна от него и с вдигнат меч затича към малкото момче, което лежеше на тревата с широко отворени очи.

— Au secours! Au secours! 21 21 На помощ (фр.) — (Б. пр.) — извика писарят, спускайки се към убиеца.

Нападателят се обърна. На силната лунна светлина Александър видя горящите му от злоба очи зад маската. Мъжът отскочи назад, мечовете се кръстосаха и разделиха. Макбейн пусна камата и хвана дръжката на меча си с две ръце. Пристъпи вляво, после вдясно, като се опитваше да задържи маскираната фигура далеч от момчето. Убиецът пристъпи с високо вдигнат меч и внезапно замахна надолу, към корема на шотландеца. Писарят отблъсна удара и мечовете издрънчаха, преди да се разделят. Черната фигура отново нападна, грациозно, сякаш танцуваше на пръсти. Безшумната и смъртоносна скорост на нападателя му разсейваше Макбейн, който успяваше само да блокира ударите. Сърцето му се блъскаше от страх, стомахът му се присвиваше, той знаеше, че не може да се справи с убиеца. Сякаш усетил това, врагът му отново нападна. Този път започна да нанася кратки, резки удари към лицето на Александър. Писарят отстъпи, като се молеше да не се препъне.

— Бягай, момче! — изкрещя той. — Бягай!

Нападателят спря. Макбейн пристъпи, но мъжът отблъсна несръчния му удар. Робърт нямаше нужда от повторна подкана, той скочи, но за ужас на Александър не побягна към къщата за гости, а обратно — към лечебницата. Нападателят отново атакува с мощен замах и смъртоносното стоманено острие се насочи към врата на Макбейн. Писарят парира и мечовете се приплъзнаха с пронизителен звук. Александър отново отстъпи, задъхвайки се. Рано или късно убиецът щеше да разбере слабостта му и да свърши с него.

— Сега! — изкрещя Макбейн. — Сега, сър Годфри!

Черната забулена фигура се обърна за миг, преди да разбере, че това е номер. Извърна се отново, но беше късно. Макбейн се изнесе леко вдясно и затрудни удара на врага си. После замахна с всичка сила и почувства как мечът му премина през сухожилията и мускулите на врата на нападателя. Мъжът отстъпи. Опита се да вдигне оръжието си, но то се изплъзна от окървавените му ръце. После той самият падна на колене и настрани върху земята, а от врата му шуртеше гъста червена кръв. Макбейн почувства горещите й пръски върху ръката си, преди също да падне на колене, забил върха на меча си в меката мокра трева. Той хриптеше, докато се опитваше да си поеме дъх и шепнеше ту молитви, ту ругатни по повод невероятното си избавление. Тялото му беше обляно в пот, която започна да изстива от студения нощен въздух. Чу гласове и шум от тичащи стъпки, гласа на сестра Идит, изпълнен със страх, който питаше какво е станало и резкия отговор на сър Годфри. После рицарят разтвори пръстите на Александър, стиснали дръжката на меча, и му помогна да се изправи. Макбейн можа само да посочи с трепереща ръка към падналия мъж. Сър Годфри извади острата си кама и я заби в гърдите на падналия мъж. Когато я измъкна, Макбейн се обърна и повърна.

— Добре ли си? — попита рицарят.

Макбейн кимна. Почувства слабата ръка на заклинателката на раменете си, после влажната кърпа, с която тя почисти лицето и устата му.

— Шшш! — залюля го нежно майка Идит, — Ти си добър човек, Макбейн, и страшен боец.

— Успя да убиеш негодника! — промърмори сър Годфри. — Главата му е почти отсечена.

Той махна качулката и свали маската от лицето на мъртвеца. Няколко монахини излязоха навън.

— Приберете се! — нареди сър Годфри.

Жените се оттеглиха. Рицарят се взря в бледото лице на младеж, чиято черна коса беше лепкава от пот. Устните му бяха пълни и червени.

— Виждал ли си го преди?

Сър Годфри погледна през рамо към Александър, който бързо се прекръсти и поклати отрицателно глава.

— Трябва да изгорите тялото — обади се сестра Идит. — Веднага!

— За Бога, лейди! — изръмжа сър Годфри. — Това може би е просто някой наемен убиец.

Заклинателката кръстоса ръце и поклати глава.