Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Срещу „Главата на сарацина“ те си дадоха почивка, защото бяха изтощени. Лицата им бяха почернели и обляни в пот, обсипани с многобройни одрасквания и леки рани. После минаха още веднъж през града. Когато стигнаха до замъка и се събраха пред хана на Трилок, отрядите на шерифа и сър Годфри бяха арестували над четири дузини бунтовници. Някои от тях бяха вкарани накуп в подземията на замъка, други — вързани и откарани да охладят главите си в тъмницата „Бокардо“.

— Добра работа свършихме — въздъхна Бийчъм и изтри челото си. — Сър Годфри, ще пийнем ли вино?

Рицарят поклати глава, докато превързваше китката си, която един бунтовник беше ударил с желязна пръчка.

— Сър Осуалд, благодаря, но няма да минем само с днешния ден. Ако сляза от коня и пия, ще заспя на място. Какво мислиш, Макбейн?

Александър кимна. Беше натъртен от ездата, гладен и измръзнал. Но най-вече се страхуваше какво можеше да се е случило, докато той, сър Годфри и градските първенци бяха заети с потушаването на метежа.

Те се сбогуваха и препуснаха обратно по вече тихите улици на Оксфорд. Войници, пристави и наети от университета мъже стояха на ъгъла на всяка улица и алея. Глашатаи със звънци високо обявяваха полицейския час и заплашваха със сурово наказание всеки, хванат да броди по улиците през нощта. Стигнаха „Сейнт Ан“ и оставиха конете си на прислужниците. Сър Годфри нареди вратите да бъдат заключени и залостени, после двамата се върнаха в къщата за гости, за да се обръснат, измият и нахранят. Заклинателката се появи и мълчаливо изслуша разказа на сър Годфри между хапките хляб и месо. Александър я наблюдаваше внимателно.

— Ти мислиш, че бунтът е предизвикан, за да отвлече вниманието от нещо друго, нали? — попита той.

Сестра Идит намести превръзката върху очите си и леко се усмихна.

— Във всяко село и град — отвърна тя — винаги има дремеща завист, омраза и съперничество. Стригоите много ги обичат. Във Влахия същестуваше омраза между местните жители и турците; сблъсъкът между култури, страни и религии. Всъщност Оксфорд не е по-различен. Севернякът мрази южняка, уелсецът — шотландеца. Французинът ненавижда испанеца. Студентите презират гражданите. И така нататък.

— Взе малко парче хляб от подноса и го раздели на две. — Чудя се кой е разпространил слуховете.

Въпросът й остана без отговор, защото на вратата силно се почука.

— Влез! — извика сър Годфри.

Влезе мръсен, раздърпан войник от замъка.

— Съобщения от сър Осуалд — изломоти той.

— Какво? — попита Александър и се надигна от стола. — Какво се е случило?

— Нищо, сър — отвърна войникът. Притвори очи, за да си припомни съобщението. — Но сър Осуалд казва така: „Черният метален диск, намерен у момичето…“ — Той отвори очи.

— Това говори ли ви нещо?

— Да — отвърна Александър.

— Добре — продължи войникът и отново затвори очи. — Сър Осуалд казва, че когато разгледал вещите на хоспиталиера, който беше убит в гората, намерил същия диск в джоба на кожения му жакет.

— Това ли е всичко? — попита сър Годфри.

— Да, сър. Това е всичко, което каза. Като изключим благодарностите му за помощта днес.

Сър Годфри кимна и хвърли едно пени на пратеника, който си тръгна така внезапно, както беше дошъл.

— Дискове от черен метал — каза Александър — Какво ли означават?

Сър Годфри шумно въздъхна и пресуши виното си.

— Един Бог знае. Сестра, Идит, извини ме. Трудно ми е да си държа очите отворени, затова ви пожелавам лека нощ.

Той тръгна нагоре по стълбите. Макбейн остана срещу заклинателката, която явно не смяташе да си тръгне.

— Сигурно си уморен — прошепна тя.

— И да, и не — отвърна Александър. — Уморен, да, но мозъкът ми още работи, а кръвта ми тече буйно.

— Доведи момчето — каза рязко сестра Идит.

— Момчето ли?

— Да, малкият Робърт, чието семейство беше избито. Разбрах, че почти не спи. Имаш ли някакви захаросани ядки или марципан?

Александър кимна. — Тогава го доведи тук.

Писарят вече беше сложил ръка на резето, когато заклинателката отново го извика.

— Макбейн! — Сестра Идит с мъка овладя тръпката, която я разтърси. — Не ходи никъде без меча си.

Александър се канеше да започне спор, но тя извърна лице към него, сякаш му заповядваше да й се подчини.

— Моля те! Направи каквото ти казвам.

Писарят сви рамене, отиде до стаята си и препаса меча. Излезе от къщата за гости и тръгна през тъмния, тих двор на манастира към лечебницата. Намери момчето в малка варосана стаичка до главната спалня. Седеше на леглото и играеше без особено желание на пулове с възрастната и строга на вид лечителка. Усмихна се, когато Александър влезе в стаята, а когато писарят го повика, скочи от леглото и пъхна малката си ръчица в неговата. Притеснен от тази нежност, писарят промърмори с половин уста някакво извинение пред лечителката и поведе момчето надолу.