Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Летисия забърза. Зави зад ъгъла, където уличката стана тънка като игла, но вече виждаше стените на манастира и стомахът й се сви от вълнение. Почти беше стигнала до тях, когато тъмните фигури внезапно се появиха от един вход и препречиха пътя й. Всички бяха забулени и маскирани. Летисия спря. Сърцето й заби шумно. Обърна се назад, но друга фигура застана пред нея. Момичето се завъртя и притисна ръце към гърдите си.

— Аз съм само една бедна прислужница — прошепна тя. — Нямам нищо ценно.

Тъмните зловещи фигури се подпряха на стената.

— Какво искате? — изхленчи момичето.

Те бавно започнаха да я изблъскват обратно в уличката.

— Моля ви, недейте! — Летисия се огледа с ужас. В мъждивата светлина долови проблясъка на око, белотата на кожата между устните и маската. Отново се притисна към опиканата стена. — Аз не съм проститутка — примоли се тя. — Какво искате?

— Нищо, Летисия — прошепна една от черните фигури и махна с ръка. — Можеш да си вървиш.

Летисия тръгна напред.

— Не, Летисия, вдигни глава. Може да си прислужница, но имаш право да се гордееш със себе си.

Успокоена, Летисия се насили да се усмихне. Може би бяха само студенти, които си правеха шега. Тя се наруга наум. Трябваше да изпълни последната заповед на шерифа, според която всички жители на града трябваше да си стоят у дома и да не пускат никого.

— Мога ли да вървя? — попита тя.

— Разбира се, Летисия — каза подигравателно гласът, — при едно условие. Може да вървиш, може да тичаш, но дръж главата си високо.

Фигурата отстъпи встрани. Летисия се затича, но мъжът стисна в желязна хватка рамото й.

— Само ако държиш високо вдигната главата си, Летисия! Момичето чу как една от останалите фигури се изкикоти и кожата й настръхна.

— Хайде, Летисия, тичай!

Тя не чака да я подканят втори път, а забърза по алеята. После спря и погледна през рамо, за да види дали някой я преследва. Тъмните фигури стояха скупчени заедно.

— Бягай, Летисия! — обади се гласът подигравателно. — Бягай гордо!

Летисия отново забърза. Стигна края на алеята с гордо вдигната глава и острата като бръснач жица, опъната между сградите, жестоко се впи в гърлото й. Момичето залитна назад, обляно в кръв. Отвори уста, за да изпищи, после бавно се свлече върху окаляния калдъръм.

Рано на другата сутрин сър Осуалд Бийчъм, заедно с проктор Ормистън и отряд войници влязоха в манастира „Сейнт Ан“. Шерифът настоя да види веднага кралските пълномощници. Сър Годфри, Александър Макбейн и сестра Идит закусваха в къщата за гости. Сър Осуалд блъсна вратата и нахлу вътре, следван от Ормистън като сянка.

— Дявол да го вземе! — изрева шерифът с пурпурно от гняв лице. — Започна се, сър Годфри, и сега съвсем я втасахме!

Рицарят сложи ръката си върху тази на майка Констанс.

— Шериф Бийчъм, тук има дама. Този език не ти отива и определено я обижда.

Шерифът го погледна заплашително и Макбейн с мъка подтисна смеха си при вида на зачервеното лице на шерифа, от което очите щяха да изскочат.

— Извинявам се — каза тежко Бийчъм. — Лейди Идит, не исках да те обидя.

— Няма нищо — отвърна тя. — Чувала съм и по-страшни неща.

— Сър Осуалд, проктор Ормистън — Макбейн се изправи и придърпа два стола към масата, — за Бога, седнете!

Шерифът промърмори някаква благодарност, седна с грацията на падащ чувал и скри лице в ръцете си. Макбейн погледна сър Годфри, отиде до килера, донесе две наполовина пълни чаши с вино и ги сложи пред гостите. Бийчъм отдръпна ръцете си.

— Да ми прости Господ — каза той дрезгаво, — но сякаш самият дявол е пристигнал в Оксфорд. Кажи ми, сър Годфри, познаваш ли момиче на име Летисия? Една повлекана от кръчмата „Митрата“.

Сър Годфри кимна.

— Е, тя вече е мъртва повлекана — каза му сър Осуалд. — Късно снощи гърлото на горкото момиче било прерязано в една алея, недалеч оттук. Мисля, че е идвала при вас. Очевидно сте се опитали да я разпитате.

— Да — отвърна Макбейн. — Била приятелка на един от студентите, който изчезна. Мислиш ли, че са я убили стригоите?

— Да, но не като другите. Опънали жица през алеята и вероятно са я уплашили, за да се затича направо към нея.

— Сигурен ли си, че е идвала тук? — попита Александър.

— Да. Казала на собственика на „Митрата“ къде отива — да види господата и сляпата жена, които искали да говорят с нея преди няколко дни.

— Носела ли е нещо у себе си?

— Нищо. Нито пари, нито кесия — отвърна сър Осуалд. — Само когато занесли тялото й в погребалния дом близо до Ийстгейт, намерили това в тока на обувката й.