Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Да, да — промърмори той.

Изведнъж си спомни за добрите обноски и ги покани да седнат пред слабия огън. Самият той придърпа малко столче и се сви на него като парцалена кукла. Изпитото му, неспокойно лице издаваше дълбока тревога, дори страх от присъствието им.

Александър, който изучаваше бледото лице на монаха, забеляза, че сивите му одежди бяха размъкнати и покрити с петна.

„От какво се бои?“ — питаше се писарят. И защо сестра Идит беше толкова неспокойна?

Сър Годфри беше по-спокоен. Той рязко отказа предложението на управителя да пийнат по нещо и премина направо към въпроса.

— Отче, чу ли за ужасните убийства в града?

— Да.

Монахът се опита да се усмихне съчувствено, но започна да премигва често-често и непрекъснато облизваше тънките си устни.

— И си чувал за легендите, които се носят?

— Има много легенди — отвърна дрезгаво отец Едмънд — за тази сграда, за целия град.

— Отче — попита сухо сър Годфри, — защо си толкова нервен? Приорът наведе глава и зачопли капка засъхнал восък върху робата си.

— Сър Годфри, аз съм само приор — промърмори той. — Чух за ужасните убийства, но и тук се случи трагедия. Абат Самсън е мъртъв. — Изправи се и бръсна парченцата восък от дрехата си. — Трудно ми е да се справя. Орденът трябваше да избере някой друг.

— Как умря абат Самсън? — прекъсна го рязко заклинателката.

Брат Едмънд преглътна с мъка. От тримата посетители най-много го плашеше тази сляпа жена, дребна и белокоса, но с внушително присъствие.

— Намериха го мъртъв в покоите му.

— А причината?

— Бог знае, аз не съм лекар. Внезапно спиране на сърцето, приток на кръв в мозъка, диспропорция на телесните течности.

— Но той е бил здрав човек!

— Много млади, здрави мъже умират неочаквано — възрази отец Едмънд.

— Отче приор — тактично се намеси Александър, — не сме дошли да обвиняваме или да се ровим в работите на ордена, а да зададем някои въпроси. Чухме легендите и прочетохме хрониките. Смята се, че тази сграда е построена върху тайни тунели и проходи. В един от тях, в една древна камера, лежи трупът на един много зъл човек, който е живял в околността преди много векове, на един стригои. Приорът вдигна поглед с пребеляло лице.

— Никога не съм чувал подобно нещо — прошепна той. — Какво е стригой?

— Човек, който е мъртъв духом и душата му е обсебена от зъл адски демон.

Приор Едмънд взе желязната маша и яростно разбута малкия огън. Поток искри се вдигна във въздуха, лъхна топлина.

— Бабини деветини — промърмори той.

— Значи тези тунели не съществуват?

— Може би ги има — отвърна монахът, като остави машата, — но никога не съм чувал за тях. Това е Божи дом, общност, посветена на служба на Христа.

— Споменавал ли е някога абат Самсън за нещо такова? — настоя Александър.

— Никога.

— И ти изобщо не знаеш за това?

Приор Едмънд се изправи и скри ръце в широките ръкави на расото си.

— Казах ви всичко, което знам! — отсече той. — Носите кралски заповеди. Можете да отидете където искате, да говорите с когото поискате. Не мога да ви спра. Но аз съм зает човек и ако нямате други въпроси…

Той отиде до вратата и я отвори. Сър Годфри сви рамене. Александър помогна на сестра Идит да се изправи и послушникът, който ги беше изчакал отвън, ги отведе обратно при конюшните. Докато вървяха през манастира, Александър се огледа. Сградата не се отличаваше от другите манастирски здания, които беше виждал. Носеше се смесена миризма на вкусни ястия, сапун и восък. Монаси и послушници се суетяха наоколо. Братът-лекар носеше куп корави ленени чаршафи към пералнята. Прислужниците подреждаха трапезарията за вечеря. Шумовете бяха нормални — откъслеци от разговорите на учените-монаси, звънът на камбаните, различни звуци от пристройките. Въпреки това Александър усети, че нещо липсваше. Като че ли всички играеха някаква роля, докато внимателно наблюдаваха тримата непознати в дома си.

При конюшните трябваше да изчакат. Послушникът се извини.

— Мислех, че ще останете по-дълго — обясни той приветливо, — затова свалихме седлата. Няма да се забавим много.

Сър Годфри кимна и хвърли поглед назад към манастирските сгради.

— Всичко тук е наред — обяви той, — но…

— Знам какво имаш предвид.

— Това е място за молитви и богослужение — каза тихичко сестра Идит, — но има и нещо друго. — Тя поклати глава. — Напомня ми за бойно поле, където мъртвите са били погребани и отслужена литургия за спасението на душите им. Но ако стоиш достатъчно дълго, ще усетиш кръвта и смъртта във въздуха и ще изпиташ огромна мъка. — Вдигна глава и подуши наоколо като ловджийско куче. — Това място трябва да бъде изгорено — продължи тя. — Да бъде пречистено с огън.