Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Имаме два — отвърна той.

— Тогава ги вземете — посъветва го заклинателката. — Не тръгвайте никъде без оръжие.

— Значи стригоите могат да бъдат убити? — попита Александър.

— Да, мастър Макбейн — казах ви. Но трябва не само да бъдат убити, а и телата им да бъдат изгорени.

— Защо не използваме реликви? — попита Александър и отмести стола си.

Сестра Идит тихо се засмя.

— Иска ми се да можехме. Но най-автентичните реликви се намират под каменните олтари. А и как да разберем дали една реликва е истинска? Виждала съм толкова парчета от Светия кръст, че от тях би могъл да се построи военен кораб и да остане още достатъчно дърво за една голяма къща.

Сър Годфри се разсмя и пресуши халбата си.

— Сестра Идит е права — обяви той. — Само си помисли, Александър, какви боклуци се продават. Парче от одеждите на Христа, косъм от брадата на свети Йосиф, перо от крилата на Светия дух.

— Тогава защо не използваме причастието? — попита сухо Александър.

— Как? — попита сестра Идит. — Да накараме всички в Оксфорд да се причестят?

— Можем да го носим — предложи писарят — в малка дарохранителница.

— Глупости — отвърна сестра Идит. — Видя как разпитахме Ласкал. Нафората, както и реликвата, трябва да се държи много близо до стригоя.

Като ругаеше под нос, Александър последва сър Годфри до стаята им, където събраха принадлежностите си, преди да придружат заклинателката до конюшнята. Прислужниците оседлаха конете им и скоро те бяха вън от манастира и яздеха по обляните в утринна светлина улици към центъра на Оксфорд. Денят едва започваше. Търговци подреждаха сергиите си. Чираци тичаха насам-натам. Утринният въздух беше изпълнен с миризма на конски фъшкии и воня от канавките, примесени с по-апетитните ухания от готварниците и кръчмите. Стражата караше група гуляйджии, облени с вода и с вързани зад гърба ръце, към градската тъмница. Един фалшификатор крещеше и се блъскаше в стълбовете, между които беше завързан, докато градският палач с нажежено желязо в ръката, жигосваше изобличаващата буква „Ф“ на бузата му. По-нататък двама богохулници, които бяха крещяли пиянски обиди по време на месата, стояха в бъчви с конска пикня, докато клисари с дрезгави гласове изсипваха тор върху главите им. Проститутка, заловена да се предлага на забранено място, стоеше до тях. В момента бръснеха косата й, преди да я разведат из целия град, предвождана от гайдар, да я подиграват и освиркват, докато стигне градските врати, през които щеше да бъде прогонена.

— Обикновените произшествия — промърмори сър Годфри.

Александър се усмихна, но този път долови напрежението, за което му беше споменал рицарят. Няколко студенти, все още с храна в ръце, бяха изблъскани от една гостилница от група набити работници. Доктор по философия трябваше бързо да офейка през вратата на една от залите, когато някакви чираци започаха да го обсипват с обиди, последвани от обичайните шепи кал.

След като оставиха конете си в една кръчма и си пробиха път към университетската черква „Сейнт Мери“, Александър попита:

— Винаги ли е така?

— Не — промърмори сестра Идит, притискайки лакътя му. — Сега е различно. Мисля, че новината за ужасните убийства се е разнесла и пробужда старите вражди и омраза. Стригоите обичат това. Те се чувстват добре в атмосфера на ненавист. Така извършват престъпленията си, скрити зад местните неразбирателства. Много често други биват екзекутирани заради престъпленията, които те са извършили.

Влязоха в „Сейнт Мери“ през малка врата и отидоха в кораба. Един духовник, който гасеше свещите на олтара, слезе по стъпалата и ги преведе през сакристията до голямата зала на съвета, където се съхраняваше библиотеката. Архиварят, Саймън Ниофам, уморен на вид духовник, ги поздрави доста любезно. С удоволствие им показа полиците и шкафовете, които изпълваха стените, препълнени с подвързани в кожа издания, ковчежетата, където се пазеха пергаментите и големите резбовани поставки за книги с дебели томове, прикрепени към стените с вериги, в малките обособени читални в далечния край на залата. Ниофам погледна внимателно сестра Идит, после съзря сабите и камите под наметалата на сър Годфри и Александър.

— Но вие не сте тук, за да разглеждате, нали? — попита сухо той.

— Не, сър — усмихна се очарователно Александър. — Мисля, че тук имате една тайна хроника. „Annates Oxonienses“.

— „Оксфордската Хроника“? — Ниофам изглеждаше озадачен. — В нея няма нищо тайно. — Той се усмихна, разкривайки жълтите си криви зъби. — О! Хрониката, която изучаваше майка Констанс. — Махна с изпъстрените си от вени ръце. — Тя не е тайна, просто майка Констанс забеляза някои събития, които се повтарят. Елате! Елате! Ще ви покажа!