Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Върни се там, Александър — нареди той. — Аз ще претърся тук.

Сър Годфри отиде до най-отдалечения от черквата ъгъл на манастира и тръгна из голямата овощна градина, която стигаше чак до оградните стени. Долавяше сладникаво-киселия дъх на гниещи ябълки под краката си, но когато навлезе между дърветата, усети, че нещо не е наред и мислено наруга виното, което беше притъпило сетивата му. С кама и меч в ръцете той стигна до малка полянка и разбра какво го смущава. Цареше мъртва тишина, не се чуваше нито писък на козодой, нито крясък на бухал, нито шумоленето на нощни животни. Рицарят застана в центъра на поляната. Облаците се бяха разкъсали и дърветата бяха облени в сребристата светлина на пълната есенна луна. Сър Годфри спря. Заслуша се в тежкото си дишане и издаде приглушен вик, когато пет фигури се отделиха от дърветата и тръгнаха към него. Облечени изцяло в черно, те се сливаха с тъмнината. Лицата им бяха скрити от маски, затова сър Годфри виждаше само блясъка на очите им и бледата ивица кожа над устните. Той зае бойна позиция, сдържайки желанието си да хукне обратно към манастира.

— Няма да ти навредим, сър Годфри Ийвсдън — каза фигурата в средата. Но думите бяха последвани от зловещ кикот, който превърна тържественото обещание в злобна заплаха. — Е, поне засега. Какво ще стане в бъдеще, зависи от самия теб.

Сър Годфри отстъпи, фигурите не помръднаха.

— Кои сте вие? — предизвика ги рицарят. — Защо сте тук? Какво искате от мен? Защо ви е да плашите горката стара игуменка посред нощ?

— Хайде, хайде, сър Годфри — отвърна гласът. — Знаем защо си тук и какви са заповедите ти. Върни се при господарите си в Лондон и вземи с теб любопитния писар и сляпата кучка. Кажи на краля, че това не е работа за теб, че няма заговор срещу Короната, предателство или подкуп на служители. И свали меча си. Ако искахме да вземем живота ти, щяхме да го направим.

— И какво искате?

— Да довършим делото си тук.

— И какво е то?

— Не е твоя работа, рицарю.

— Как ще го довършите? — настоя сър Годфри. — С убийства? С проливане на невинна кръв? С ужасни престъпления, извършвани посред нощ? Като прерязвате гърлата на невинни хора и пиете кръвта им?

— С това се занимаваш и ти, сър Годфри — отвърна гласът. — Не се ли би на бойните полета във Франция, където купчините трупове стигаха до кръста ти? Не си ли плавал с лодка по Темза, по която труповете плуват като ненужни отпадъци? Човешкият живот е евтин, сър Годфри. Той лесно и приятно се заменя с друг.

— Вие сте убийци, обладани от дявола — отвърна сър Годфри.

— Господарите ни са различни, сър Годфри. Но стига толкова приказки. Ние сплашихме онази стара кучка, игуменката. Не трябваше да ви вика тук и ние те предупредихме. До три дни трябва да напуснеш Оксфорд.

— А ако не го направя?

— Тогава ще се срещнем отново.

Фигурата отстъпи, навлезе между дърветата и изчезна. Сър Годфри прибра меча и камата си и се облегна на студения ствол на едно дърво. Изчака, докато тръпките, обзели тялото му, престанаха и се върна в сградата на манастира.

Александър го чакаше до вратата. Той погледна лицето на рицаря и попита:

— Да не си видял призрак, рицарю?

— По-лошо, писарю, видях самия дявол.

И сър Годфри описа накратко на Александър срещата в овощната градина. Рицарят седна на една пейка, облегна глава на варосаната стена и се взря в изпития образ на Христа на разпятието.

— Дойдоха да ни сплашат и предупредят. — Той погледна към писаря. — Ако знаеха колко малко сме научили, едва ли щяха да си дадат труд.

— Всичко зависи от един факт — отвърна Макбейн.

— И кой е той?

— Как, в името на Бога, са влезли в онези къщи, без да вдигнат шум и съседите да ги чуят?

Александър отиде в трапезарията и донесе две чаши вино. Подаде една на рицаря и се усмихна.

— Майка Констанс си е легнала. Сестра Идит се моли в черквата, а аз лично се погрижих — усмивката му стана по-широка — лейди Емили да бъде в безопасност. Може да направим нещо, сър Годфри.

Рицарят го погледна въпросително.

— Знаем, че тази вечер стригоите са в Оксфорд. Може би се канят да посетят някоя къща. Да пообиколим града — да видим какво става през нощта, кой броди по уличките.

Сър Годфри беше уморен и още замаян след обилното ядене и пиене. Но той прецени, че думите на писаря са разумни и след час, с ботуши и наметала, добре въоръжени, те напуснаха манастира и започнаха обиколката си из спящия Оксфорд.

Вървяха по улиците, запушили носове, за да не долавят вонята от боклуците, натрупани в канавката близо до Холиуел, минаха през Смитгейт, спуснаха се по Бокардо Лейн под притихналия тъмен силует на „Сейнт Майкъл“ в Нортгейт и завиха по Фиш Стрийт. Отначало помислиха, че улиците са празни, но от време на време срещаха групи студенти, които се промъкваха по алеите, като си шепнеха оживено, доволни, че успешно са нарушили университетските закони. Близо до Сейнт Олдгейт срещнаха градската стража, група доста изплашени мъже, които грееха ръцете си на пламтящ мангал. Водачът им ги спря, но когато сър Годфри обясни кои са, им позволиха да преминат без повече спънки. Навсякъде имаше просяци с тънки костеливи ръце, които хленчеха и умоляваха за милостиня. От време на време тъмни сенки пресичаха алеята, но сър Годфри разпозна в тях обичайните нощни ястреби — разбойници, които търсеха лесна плячка — някой добре почерпен студент или гражданин, който се прибира от вечерния гуляй в кръчмата.