Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Кой знае? — проговори с тънък, писклив глас Манастирският капелан. — Кой знае, някой от нас може да е стригои.

— Възможно ли е това? — извика Готвачът, който още дъвчеше парче сушено месо, към Рицаря. — Сър, възможно ли е това?

Очите на Рицаря не слизаха от лицето на Монаха.

— О, да — отвърна той тихо. — Както се казва в моята история, подобни създания се разкриват, само когато поискат или ако, без да знаят, се озоват близо до могъща реликва. Дори тогава те ще се опитат да избягат, да намерят някакво оправдание, но ако не могат… — Рицарят замлъкна и се облегна назад.

Поклонниците потръпнаха, заслушани в поскърцването на старата постройка.

— Продължавай! — настоя Морякът.

— Ако не могат — продължи Рицарят, — те ще проявят истинската си природа и нейната най-ужасна страна.

Монахът, който беше потопил кафявото си лице в най-голямата халба ейл, която имаше Ханджията, Хари, се изкашля, заля се в смях и удари халбата в масата.

— Глупости! — каза той със своя плътен, носов глас. — Бабини-деветини, с които плашат децата.

— Защо го казваш? — попита меко Рицарят.

— Бил съм в манастира на тринитарианците в Оксфорд — отвърна Монахът. — Живял съм в къщата им за гости. Никога не съм чувал легенди за стригои, тунели или празни гробници. Сигурен съм, че добрите братя щяха да ми разкажат за тях. Пък и изучавах историята на манастира и там не намерих подобна легенда. Значи всичко това е измислица!

Рицарят сви рамене и се усмихна.

— Не съм казал, че е истина — изтъкна той. — Ханджията ме помоли да разкажа нещо. Ако искате, вярвайте… — Той разпери ръце и побутна назад стола си. — Но сега, добри господа и дами, трябва да се оттегля. Желая ви лека нощ.

— Ще довършиш ли историята утре? — извика Готвачът.

— Да — обеща Рицарят. — Утре ще ви я доразкажа. Синът му покорно го последва навън от помещението и в стаята, която бяха наели. Оръженосецът запали свещите на масата и помогна на баща си да съблече кожения си жакет, после му извади от дисагите чиста нощница и вълнени чорапи за сутринта. Както и друг път, той наблюдаваше как баща му мие тялото си. Изпита обичайната загриженост, примесена със страх, при вида на ужасните белези и рани, които го покриваха от глава до пети. Той отдавна беше спрял да разпитва баща си къде ги е получил, защото получаваше винаги един и същ отговор: „В служба на Бога и за слава на Бога“.

— Татко?

— Да — отвърна уморено Рицарят, който избърса тялото си и нахлузи нощницата.

— Татко, вярна ли е тази история?

— Ти как мислиш? Оръженосецът го погледна и Рицарят се усмихна.

— Тогава се наспи, синко. И утре е ден, а аз имам още да разказвам.

Оръженосецът се съблече и легна на сламеника, докато Рицарят започна церемонията, която изпълняваше всяка нощ. Той извади меча от ножницата, допря върха му до пода и коленичи пред него, с ръце върху дръжката. Прекръсти се и започна да се моли. Ритуалът никога не се променяше: една „Отче наш“, три „Аве, Мария“ и специалната молитва, с която молеше Христос да го запази от всяко зло. След това Рицарят прибра меча в ножницата, взе малко кожено шише със светена вода и благослови двете легла, като направи кръстния знак над тях. После целуна ценната реликва на врата си и си легна.

Оръженосецът видя, че баща му затваря очи.

— Татко?

— Да, синко.

— Каква беше мама?

— Прекрасна като звезда — отвърна Рицарят. — С кожа като коприна, блестящи сини очи и незабравима усмивка.

— И е умряла, докато ме е раждала? — Оръженосецът винаги задаваше този въпрос.

Рицарят го погледна и очите му се присвиха в усмивка.

— Не се самообвинявай. Разболя се от треска, отслабна и умря. Тъгувах за смъртта й, но душата й е при Бога и духът й бди над двама ни.

— Затова ли напусна Англия?

— Тръгнал съм на свой личен кръстоносен поход. Търся нещо и когато го намеря, ще ти кажа.

— Какво мислиш за спътниците ни? — попита рязко Оръженосецът, като се повдигна на лакът. — За другите поклонници?

— Разни хора — отвърна баща му. — Добри, лоши и безлични. Но те предупреждавам — стой настрани от Монаха.

— Защо, татко? Той обича да ловува и флиртува с Игуменката, но как може да ми навреди?

— Стой настрани — повтори Рицарят. — Сега заспивай. Вече е късно, а утре започва пътешествието ни.

— Още един въпрос, татко.

— Казвай.

— Защо отиваме в Кентърбъри? За да благодарим на светия мъченик ли?

— Да му благодарим — повтори Рицарят — и да поискаме благословията му.