Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Глупости! — изръмжа сър Годфри. — Такива истории има колкото искаш. Можеш да ги откриеш из хрониките и ръкописите по цялото кралство.

Заклинателката само поклати глава, докато Александър прелистваше нататък.

— Не, не, има и други истории — възкликна той. — Майка Констанс ги е отбелязала с черен кръст и те всички си приличат. Ето една от хиляда триста двайсет и втора, по времето на гражданската война между бащата на сегашния крал и неговите барони. — Прелисти няколко страници. — Ето и друга от хиляда триста и четиридесета. Всички са еднакви. Хора, известни с пороците си, се връщат към живот и бродят по улиците, докато властите се намесят и трупът бъде изгорен.

— Има ли някаква закономерност? — попита сестра Идит. Александър се върна назад.

— Да — отвърна той. — Едно и също се случва на всеки двайсет-трийсет години. — Прегледа ръкописа и с чукане по масата наблегна на всяко от нещата, които изброяваше. — Първо, умира прочут грешник; второ — той отново оживява; трето — извършва ужасни престъпления, кошмарни убийства и накрая го унищожават.

— Това ли става и сега? — попита сър Годфри и сграбчи ръката на заклинателката. По свитите й устни разбра, че тя е озадачена.

— Не — отвърна тя. — Това, което става сега, е съвсем различно. Тези истории са само прелюдия към върховното събитие. Бледо подобие на ужасите, които се случват сега.

— Но какво ги предизвиква? — настоя Александър, като затвори книгата.

— Бог знае. Навярно пускането на свобода на някакво злокобно присъствие. Като горско езеро, чисто и прозрачно на повърхността. Но ако разбъркаш с прът мрачните му дълбини, цялата мръсотия излиза на повърхността. — Тя потърка устата си с опакото на ръката. — Някакво разбъркване е предизвикало тези ужасни убийства. — Бавно се изправи. — Чух достатъчно. Да си вървим.

Поблагодариха на библиотекаря, който ги беше наблюдавал тайно от другия край на помещението. Въпреки че беше любител на книгите, Александър почувства облекчение, когато напуснаха черквата и усети прохладната свежест на Хай Стрийт. Дрезгавите викове на амбулантните търговци бяха за предпочитане пред Злокобната тишина на библиотеката. Те си пробиваха път през множеството, когато сър Годфри чу някой да го вика по име и забеляза отец Андрю, с весели очи и румени бузи, да върви сред тълпата, преметнал кошница през рамо.

— Добър ден, сър Годфри, мастър Макбейн, сестра Идит. — Погледът на свещеника стана сериозен. — Успяхте ли да разберете нещо?

Сър Годфри тръгна успоредно с него.

— Не, отче, не сме — отвърна рицарят. — Всъщност узнахме много малко. Но, слава Богу, поне няма други убийства.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита отец Андрю. Сър Годфри спря, докато Александър помагаше на сестра Идит да се качи на коня.

— С какво? — попита рицарят. Свещеникът сви рамене и посочи кошницата.

— Купувам хляб и зеленчуци за бедните, които храним пред черквата „Сейнт Питър“. Слушам какво се говори из града. Мога да поразпитам.

Сър Годфри, го потупа по рамото.

— Всяка помощ ще бъде добре дошла, отче.

— И ще се моля за вас — добави свещеникът — всяка сутрин на литургия, докато приключите с това зло.

Рицарят отново му благодари. Свещеникът направи знак за благословия във въздуха и отново се сля с тълпата, която се трупаше около сергиите.

Сър Годфри и спътниците му се спряха да хапнат в „Главата на сарацина“, после продължиха по Хай Стрийт, завиха по Ийстгейт и влязоха през задния вход на тринитарианския манастир. Сградите му бяха високи и внушителни, със стени, украсени със зъбери, кулички и фронтони. Ужасните лица на фигурите по водоливниците накараха Александър да потръпне. Той забеляза, че и сестра Идит беше разтревожена.

— Прости ми, Господи — прошепна тя. — Това е Божи дом, но се чувствам неспокойна.

Един послушник забърза към тях и ги попита за целта на посещението им. Сър Годфри щеше да попита за абат Самсън, но се усети навреме и поиска по волята на краля да се срещнат с приора брат Едмънд. Послушникът сви рамене и повика конярите да се погрижат за конете им. После ги преведе през обителта, където монасите работеха приведени, използвайки благоприятната светлина, за да преписват или украсяват ръкописи. Изкачиха се по широко стълбище и след като почука по обкована с желязо врата, послушникът ги въведе при видимо нервния брат Едмънд, който ги очакваше.

— Очакваше ли ни, отче? — попита сър Годфри. Приорът пристъпваше от крак на крак и ту отваряше, ту затваряше уста.