Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Той ги накара да седнат на дългата полирана маса, която се намираше в средата на стаята и запали осморъкия свещник. После забърза нанякъде и се върна, пухтящ и задъхан, с дебела, подвързана с кожа, книга. Александър огледа стаята и потръпна. Залата на съвета беше дълга и мрачна. Светлината от свещите хвърляше танцуващи сенки по подпорните греди на тавана, Притеснението му се засили и от заклинателката, която пъхна ръце в ръкавите на дрехата си, сякаш й беше студено. Тя непрекъснато се движеше, въртеше се, ослушваше се.

— Тук има нещо зло — промърмори тя. — Може би съхранената памет за техните злодейства.

Ниофам, бъбрив като сврака, побутна тома в кожена подвързия към Александър и започна да му показва частите в многовековната хроника, отбелязани от кръстчетата на майка Констанс. Александър му благодари, увери го, че всичко е наред, но помоли да ги остави сами, за да могат да се запознаят с текста. После писарят седна и започна да прелиства страниците, като внимателно изучаваше частите, които игуменката беше отбелязала.

— За какво е всичко това? — попита сприхаво сър Годфри, като надничаше над рамото на спътника си. Сестра Идит потропа с пръсти по масата, нетърпелива да чуе обяснението на Александър.

— Хрониката е пълна с обичайните досадни описания. Кой бил шериф, как се отразило времето на реколтата, работата на градския съвет, състоянието на университета. Но от време на време, на всеки двайсет или трийсет години, всеки от хронистите описва по една ужасна история.

— Каква история? — попита нетърпеливо сър Годфри.

— История за хора, които умрели, но после отново се завърнали към живота.

До него сестра Идит замръзна.

— Какви истории? — прошепна тя и нежно докосна писаря по ръката. — Кажи ни, Александър.

Младежът издиша шумно и обърна една страница.

— Ето записките за хиляда двеста деветдесет и седма година. Според хрониста един търговец, който водел безчестен и покварен живот, дали от страх пред закона, или за да избегне отмъщението на враговете си, се преместил от Хиърфордшър и си купил голяма къща в Оксфорд. Той не променил начина си на живот, но се заел с порочна търговия. — Александър вдигна глава и се усмихна. — Няма да описвам каква точно. Според хрониста, този човек продължил да живее в безчестие, като не се боял нито от Бога, нито от хората. Оженил се за дъщерята на местен сановник, красива жена, с която се държал отвратително.

— Пише ли как по-точно? — прекъсна го сър Годфри.

— Не, но търговецът пътувал в чужбина. При едно от връщанията му хората започнали да одумват съпругата му и в душата му запламтяла яростна ревност. — Александър се върна към хрониката. — Неспокоен и нетърпелив да узнае дали обвиненията са верни, той казал на жена си, че заминава на дълъг път за Лондон и няма да бъде у дома няколко дни. Но се промъкнал обратно още същата вечер и тайно бил пуснат в спалнята на жена си от една прислужница, с която се забавлявал, докато бил ерген, и била наясно с намеренията му. — Александър вдигна глава с престорен ужас. — Сестро Идит, можеш ли да слушаш това? То прилича повече на някой от разказите на синьор Бокачо за страстни дами, чиито съпрузи обичат да ги шпионират.

Сестра Идит го потупа по ръката сякаш беше непослушно момченце.

— Желанията на плътта — увери го тя — не ме интересуват.

— После се усмихна. — Толкова по-жалко. Продължавай, Александър.

— Щом съпругът се озовал в стаята, той се скрил и същата нощ видял един страстен младеж да обслужва жена му. Това така го ядосало, че изпаднал от скривалището си. Младият прелъстител бързо избягал, докато съпругът лежал на пода в безсъзнане.

— Неприлична историйка — прекъсна го сър Годфри. — Чувал съм много подобни край лагерния огън, но по-пикантни и определено по-сочни.

Александър махна с ръка.

— Чуй само това! Съпругът си ударил главата в желязната решетка и пострадал много. Дошъл свещеникът и му казал, че е на път да умре и трябва да се изповяда и приеме последно причастие. Но той отказал, умрял грешен и бил заровен. — Александър проследи с пръст редовете надолу по страницата.

— Според написаното тук, злият съпруг излизал от гроба си през нощта, бродел по улиците, обикалял около къщите и карал кучетата да вият и скимтят. Видът му бил ужасяващ. Навсякъде из въздуха се носел отвратителният дъх на разложеното му тяло. Най-накрая жителите на Северен Оксфорд загубили търпение, отишли при гроба му и започнали да копаят. Смятали, че ще трябва да го търсят надълбоко, но бързо попаднали на трупа, покрит само с тънък слой почва. — Александър направи гримаса. — Хрониката съобщава, че тялото му било невероятно подуто, а лицето румено и с огромни подпухнали бузи. Саванът и дрехите на трупа били прогизнали и разкъсани. Един от гражданите веднага го пробол с дръжката на лопата и струя гореща червена кръв избликнала във въздуха. Преди да мръкне, те завлекли трупа в Перисмийд, бързо издигнали голяма клада и го изгорили.