Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Млъкна, когато един белокос монах, приведен от възрастта, бавно доближи към тях, като почукваше с ясеновата си тояга по камъчетата. Той не спря, докато почти не се блъсна в сър Годфри, после вдигна към него сините си, сълзящи от възрастта, очи.

— Казвам се Ланфранк — изхриптя той, докато попиваше бялата слюнка в ъгъла на устата си. — Аз съм архиварят на това… — махна с обсипаната си с кафяви петна и вени ръка към манастира. Очите му се насочиха първо към Макбейн, после към заклинателката. — Най-после дойдохте — продължи той дрезгаво и посочи с пръст към сестра Идит. — Зрението ми се влошава, но слухът ми е добър. Да, това място трябва да бъде изгорено, пречистено с огън, а тунелите да бъдат отворени и злото в тях унищожено.

Сър Годфри хвана тънката китка на мъжа.

— Знаеш ли за съществуването на тези тунели?

— Не — отвърна старецът, — а ако знаех, не бих могъл да ви ги покажа — обвързан съм с обет да се подчинявам на онзи глупак Едмънд. Но смъртта на Самсън не беше злополука. Самсън беше смел, но упорит. — Той вдигна глава и обърса течащия си нос. — Ходеше на места, където не трябваше да ходи. Бог да го прости, виновен е само непознатият.

— Какъв непознат? — попита сър Годфри.

— Върнете се — отвърна Ланфранк, — върнете се утре с хората на шерифа. Доведете кучета. Ще ви покажа тайните ръкописи.

— Говориш за легендите?

— Да.

— Защо да чакаме до утре? — попита сестра Идит. — Сър Годфри, ти носиш кралски заповеди.

Старецът хрипливо се засмя и почука с тоягата си по камъните.

— Да, това е начинът — изкикоти се той.

Сър Годфри погледна към Макбейн, който стоеше мълчалив.

— Какво да правим?

— Не можем да влезем със сила — отвърна бавно Александър, — но приорът ни излъга.

Ръката на сър Годфри хвана дръжката на меча и той беше готов да даде заповед на коняря, когато друг послушник дотича на двора, размахвайки ръце.

— Сър! Сър! — викаше той, — Трябва да се върнете в манастира!

Александър стисна рамото на послушника.

— Защо?

— Не знам, сър, но човекът на шерифа беше много настоятелен. Сър Осуалд Бийчъм има нужда от присъствието ви. — Гласът на мъжа се снижи до шепот. — Каза нещо за още едно убийство.

Сър Осуалд и проктор Ормистън чакаха в покоите на майка Констанс заедно с разтревожения отец Андрю. Игуменката беше изгубила част от високомерието си след кошмарното си преживяване предишната вечер. Сега тя седеше на бюрото си и се преструваше, че преглежда книгата със сметките. Сър Осуалд едва прикриваше нетърпението си.

— Още убийства — лаконично им съобщи той, преди да ги дочака да седнат. — Мъж, съпругата му и младата им дъщеря са били брутално убити снощи.

— Къде е станало?

— На Бокардо Лейн — намеси се отец Андрю.

— А труповете?

— Отнесоха ги, но са умрели като другите — гърлата им са прерязани, кръвта — източена и няма и следа от насилствено влизане в къщата.

— Не можеше ли това да почака? — остро запита сър Годфри.

— Случаят е по-различен — проговори прокторът, чието лице беше добило пепеляв цвят.

— По какво?

— Първо, труповете са били открити от съседите и новината наля масло в огъня на слуховете, които се носят из града. Били сте на пазара, усетили сте напрежението. Клюките се носят от уста на уста и слуховете се разрастват. Студентите обвиняват гражданите, гражданите си шушукат за сатанински сборища на учените.

— И какво още?

Отец Андрю се обърна към майка Констанс.

— Може ли да го доведат?

Майка Констанс кимна и разклати малкото звънче на бюрото си. Една послушница се появи и й беше наредено да доведе „детето“. Малко по-късно едно момче с лице бледо като тебешир и очи, които приличаха на тъмни езера от страх, влезе в стаята. Беше се вкопчило здраво в ръката на послушницата и шумно смучеше палеца на свободната си ръка. То огледа с опулени очи събраните в хората стая и се скри зад гърба на придружителката си. Отец Андрю се приведе и разтвори ръце.

— Ела, Робърт — каза той нежно. — Ела при мен. Ела тук, Робърт.

Момчето изтича напред, свещеникът се изправи и обгърна покровителствено раменете му.

— Това е Робърт Котърил — обяви той. — Когато баща му, майка му и сестра му умрели, той си играел самичък. Криел се в тайната си стая. Съседите го открили, едва когато го чули да плаче.

Сър Годфри се приближи до момчето и клекна пред него. Той откопча ножницата с меча си и без да обръща внимание на смущението на околните, я пъхна в покорните ръце на момчето.