Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Той подхвърли на масата черен метален диск, не по-голям от пени. Сър Годфри и Макбейн внимателно го огледаха подред, но никой не можа да каже нещо за него.

— Сигурно са я наблюдавали — забеляза Александър. — Когато се видяхме с нея, са я накарали да замълчи, но мисълта за златото я е изкушила. — Той сви рамене, — Сега е мъртва и ние нищо не знаем.

— Но вие не сте дошли само за това, нали? — попита сестра Идит шерифа.

Бийчъм въздъхна.

— Невъзможно е да ги чуете оттук.

— Какво да чуе? — попита Александър.

— Чух камбаните да бият по-рано — отвърна майка Констанс. — Но не като за молитва или богослужение, а диво, френетично звънене.

Бийчъм направи гримаса.

— Новината за смъртта на момичето се разпространи из града и заедно със слуховете за убийствата, предизвика ожесточени сблъсъци в града. Не само между самите студенти — обичайното съперничество между северняци и южняци — но по-сериозно — между студентите и гражданите. Накратко казано, избухнаха размирици и изглежда се разрастват.

— Започна се тази сутрин — намеси се проктор Ормистън, — когато един студент от Спероу Хил сложил обява в кръчмата „Суиндълсток“, че търси някой, който да се моли за душите на гражданите, които още не са мъртви, но скоро ще бъдат, заради „престъпленията“ си. — Ормистън потри умореното си лице. — Както обикновено, едното повело след себе си друго. Гражданин прочел обявата, скъсал я и казал, че студентите не са нищо друго, освен гадни убийци. Извадили се ножове и започнала шумна свада, която се разраснала. Били голямата камбана на „Сейнт Мартин“, надули биволските рогове и двете страни излезли по улиците. В един от колежите, Фулк, ректор на Пигълсторн, излял казан вряла вода върху група граждани, които на свой ред нахлули в залата и подпалили вратите й. — Ормистън погледна Бийчъм. — Размириците се разрастват — повтори той. — И ние не можем да направим почти нищо.

— Стригоите стоят зад това — обяви сестра Идит. — Те предизвикват насилие и кръвопролития, за да прикрият своите собствени престъпления.

Бийчъм погледна умолително сър Годфри.

— Нужна ни е помощта ви. Трябва да възстановим реда. Бог знае какви ужасни престъпления ще бъдат извършени. Сър Годфри, ти си кралски военачалник. Разполагам само с местни селяни и няколко сержанти, които да ги ръководят.

— Аз също ще дойда — обади се Александър, преди сър Годфри да отговори.

Малко по-късно те напуснаха манастира, заобиколени от войниците на шерифа и препуснаха по Хай Стрийт. Беше явно, че бунтът излиза извън контрол. Нямаше отворени сергии, групи студенти и граждани се биеха по улиците. На входа на един колеж, един мъж беше провесен за глезените, а под главата му беше запален огън. На едно сметище близо до Карфакс, студент със скъсани одежди лежеше окървавен. По уличките и проходите, които свързваха по-големите улици, шумът от счупени стъкла се смесваше с викове на гняв и страх. Стълбове дим се заиздигаха в небето и увиснаха над покривите. Никой не се доближи до шерифа или хората му, но на няколко пъти стрели и камъни префучаха над главите им.

Сър Осуалд поведе отряда си през града към замъка, където събра подкрепления. Раздели ги на две. Едната щеше да бъде под негово командване, а начело на другата постави сър Годфри и Макбейн. След това остана само да се придвижват от улица на улица. Късаха черните знамена на бунтовниците, освобождаваха затворници, удряха размирниците по главите и разпръскваха вилнеещите банди, независимо дали бяха студенти или граждани. Водоносците и приставите бяха организирани да гасят пожарите и да арестуват всички крадци. Макбейн се възхищаваше на хладнокръвните, безмилостни методи на рицаря, който прочистваше улицата, възстановяваше реда и поставяше стража.

Понякога група бунтовници оказваше слаба съпротива, но обикновено се разбягваха сред буря от освирквания и подигравки. Само веднъж сър Годфри и Макбейн бяха истински заплашени. Четирима студенти с парцаливи качулки и кожени маски на лицата се появиха на прозорците на една зала и започнаха да стрелят с арбалети, като раниха двама от войниците на Бийчъм; единия — смъртоносно. Сър Годфри слезе от коня и с малък отряд нападна сградата, арестува престъпниците, разбра кой е дал фаталния изстрел и веднага го обеси пред главния вход. Александър Макбейн не се намеси; сметна, че тази жестокост е необходима. Беше присъствал на подобни бунтове в Кембридж — ако не бъдеха потушени, започваха палежи и грабежи, загиваха невинни жени и деца. С падането на здрача спокойствието беше възстановено и кралските пълномощници се срещнаха с Бийчъм, който беше отишъл с отряда си в другата част на града — северно от Хай Стрийт.